The Amber Bar

- Личи ти бих казала и го приемай както искаш! - вдигнах чашата си към него като за тост и изпих последната глътка.
Махнах на бармана и си поръчах любимата компания - Джак Даниелс. Разходих пръст по горната част на чашата и погледнах събеседника си.
- Не мисля да те отегчавам с работата си, макар че много си я харесвам. И без това няма да ме слушаш, както сам каза. - отпих. - Измисли нещо по-добро, което ще задържи вниманието ми върху теб. - намигнах му, облягайки се на бара.
Заразглеждах хората наоколо. Търсех някой папарак или нещо подобно. Щеше да е забавно да напишат, че съм станала педофил. Макар че си нямах идея на колко е Тейт...

- Добре, това ми хареса - Тейт издиша огромно количество цигарен дим и на лицето му се изписа дяволита усмивка. - Явно не си толкова безмозъчна, колкото повечето модели.. Без да се обиждаш, но е така.
Палмър познаваше.. познаваше бе прекалено силно казано, да речем имал е някакъв вид взаимоотношения.. с куп модели и повечето позлваше предимно за креватни упражнения. Поправка - само за това. Обикновено те идваха от Бразилия, някъде из Европа или Азия, или изобщо от другаде, и не знаеха и дума на английски.. което устройваше Тейт, разбира се. И като цяло не се изявяваха като кой знае какви философи, затова и бяха дарени с божествена красота.
Но Тейт бе чел за Майра Блек. Тя не беше чак толкова стереотипна. Беше си американка и дори бе ходила в колеж, ако паметта му не му изневеряваше, така че щеше да се помъчи малко повечко с нея.
- Е, добре тогава, не се ли притесняваш, че този разговор моментално ще се озове на първа страница на някое жълтеникаво списание? - попита след малко Палмър. - И едва ли ще е само разговор?

- Ха, не се притеснявам - убедена съм, че ще се появи поне в 3 вестника като главна новина. Или по-добре да кажа клюка?.. - засмях се.
Беше ми пределно ясно вече. Трудно щяха да ме изненадат с нещо...
- По-скоро ти не се ли притесняваш? Аз съм свикнала ... Дори не ми прави впечатление. Най-много да ме изкарат педофил. - засмях се отново, но този път по-силно.
Чудех дали пък не ме хваща вече алкохола. Рядко ми се случваше, но имаше такива моменти... И все пак отпих щателна глътка, ставайки отново сериозна.
Всъщност и сама можех да си отговоря на този въпрос... Защо да му пречи да го замесят с известен модел? То направо си беше чест!

- Има голяма вероятност това с педофила да стане - сви рамене Тейт и допи и тази чаша, поръчвайки си нова, този път ирландско уиски.
Все пак тя бе на 23, а той едва на 17. На него лично изобщо не му пукаше, тъй като бе свикнал да прекарва нощта с по-големи от него. Всъщност рядко му се случваше някоя на неговата възраст или по - малка да събуди интереса му.
- И защо да имам против?! - добави Палмър. - И преди са писали по списания и вестници за мен.. Нищо хубаво, но това е отделна тема. Малко добра слава няма да ми се отрази зле, но и да не пишат нищо не ми пука.. Какво ще кажеш да сменим темата?
Палмър не искаше да се стига до въпроси от сорта на нещата, които са били отпечатвани за него, тъй като не искаше да занимава сексапилната си компания с лични драми.
- Например - Тейт хвърли поглед на поредната пресушена чаша от страна на Майра - какво ще кажеш да те черпя едно?
Преди тя да отвърне, той поръча два двойни Джака и запали нова цигара.
- Все още ли искаш да се разкарам или мога да остана да досаждам все така приятно? - добави малко по-самоуверено той.
Не че се чувстваше сигурен все още, но не трябваше да го показва. Трябваше да играе изпипано и да не я оставя да забележи и най-малко колебание, че ще успее.

Биваше си го това хлапе! Започваше да буди интерес... Макар че пак не ме спечели напълно.
- Добър избор на питие. - отбелязах и вдигнах вежда. - За досаждането... Не бих казала, че е особено приятно, но те преживявам.
И двамата отпихме от питиетата си.
- Само да отбележа - започнах, замахвайки по навик с чашата, като едва не халосах бармана. - Опа! А, да - ако имаш някакви намерения да ме напиваш или нещо такова да си знаеш, че не е толкова лесно. - той ме погледна скептично и се усмихна. - И не съди по държанието ми - то лъже! - засмях се , отпивайки отново...
Някой би решил, че съм алкохолик!

Мацката разсмя Тейт. Та тя вече изглеждаше пияна, но ясно бе, че просто се забавлява. Което си бе добре дошло за Палмър, защото означаваше, че вече е постигнал някакъв успех.
- Не пия друго освен уиски - сподели Тейт и пресуши чашата. - Уважам алкохола като цяло, но съм заклет любител на уискито.
Е, излъга, че не пиеше друго - той на практика пиеше всичко! Но пък качествения скоч, мекия бърбън и жулещото ирландско си бяха незаменими. След като прегледа всички видове алкохол наум, се върна на земята, при Майра. Пак се беше разсеял нещо. Днеска му се случваше за пореден път и това започваше да го изнервя.
Погледът му спря на празнта му чаша. Реши да мине на друго и си поръча водка. Това бе минимум десетия път, в който барманът му носеше нещо, а Тейт не се чувстваше дори леко замаян. Е, все пак 6 години твърд алкохолизъм си казваха думата.
- Е, мис Блек, предполагам ще ми откажете един лек танц? - Тейт съвсем леко докосна дланта на моделката, уж без да иска. - Като знам какъв интерес проявявате към моята недорасла особа бих се отказал от въпроса си, но не пречи да опитам поне.
Прекаляваше със самочувствието, но се надяваше Майра да се смили над него и да не обърне внимание на егоцентричния му начина на говорене.

Не знам дали трябваше да забележа толкова лесно допира на ръката му или трябваше да се направя на ударена. Е, реших да заложа на второто...
- Тц, самочувствието ти е направо върховно! - кимнах с глава, повдигайки вежда и отпивайки от питието си. Дръпнах ръката си внимателно без да правя впечатление и с пръст повдигнах брадичката му. - Чудя се защо си мислиш, че с едно питие ще си спечелиш танц? Макар че още се чудя колко си ми симпатичен и дали по време на танца да се измъкна най-тактично... - засмях се само при мисълта как щях да го направя.
Едва ли не измислих цял план какво ще стане. Дори Тейт участваше...

- Не си мисля нищо - отвъена Тейт спокойно. - Казах, че не очаквам да се навиеш, но не ми пречи да опитам.
Майра повдигна брадичката му и погледите им се срещнаха. Той се спече. Не знаеше защо. Просто се почувства неловко. Може би тази "кака" не беше за него. Беше свикнал да ухажва по-големи жени, но моделката сякаш се дърпаше нарочно.
Въпреки че не знаеше дали има шансове, Палмър беше заклет инат по природа и не би отстъпил в никакъв случай.
- Предполагам съм ти изключително симпатичен, след като си позволяваш такива волности с малолетен - Тейт възвърна самочувствието си и даже реши да го удвои. - Но е разбираемо, имам навика да покорявам женските сърца.. не че се хваля, разбира се.
Сега вече знаеше, че е прекалил, но най-лошото, което можеше да стане е Майра да му се изсмее и да си тръгне и евентуално да му удари някой шамар или да получи питие в лицето.
- Колкото до това с измъкването - разбира се Палмър никога не оставяше и една дума неизкоментирана - няма да стане. Освен ако не е с мен под ръка, не те пускам!

- Ау! Аз не питам може ли - аз казвам какви планове имам. - отвърнах. - Колкото до волностите... Е, да не оставяме хората без работа. И те трябва да се изхранват.
След това се сетих и за покоряването, което русокосият спомена.
- Много ми е интересно как ще покориш несъществуващо сърце, но ще ми бъде интересно да разбера. - усмихнах се и оставих чашата си празна на бара.
Бармана беше готов да ми сипе отново, но му махнах да не го прави. Погледнах към Тейт.
- Пожелавам ти една незабравима вечер и нощ. - казах и се изправих до него.
Бяхме адски близо, че чак усетих как леко потръпнах. Изчаках неговата реакция, като не отклонявах поглед от неговия...

- Несъществуващо сърце?! - Тейт повдигна вежди. - Добре, тогава ще се целя по-надолу.
Не искаше да я остави с последните думи или изобщо насред такова изречение, но това си беше директно.. за него беше нормално, но обикновено тези реплики грабваха глуповатите, а той отдавна беше спрял да счита Майра за една от тях.
Преди да успее да поправи последната си нагла реплика, моделката се изправи и застана точно до него. Палмър усещаше дъха й и енергията, която тялото й излъчваше. Боже, как му влияеше близостта на тази жена.
Отне му известно време да осъзнае значението на последните й думи. Тя си тръгваше?! Но как?! Една от любимите му моделки, това божествено създание, изтъкано от крака и перфектни форми, щеше да се измъкне просто така?!
Няма начин!, помисли си Тейт и се изправи, хващайки я през кръста.
- Казах ти, че няма да те пусна - Палмър я поведе към изхода. - Или поне не и преди да ми обещаеш още едно виждане.. когато и където кажеш.. Само това искам и те пускам.
Е, не искаше само това, искаше я в леглото си още сега, но Тейт понякога бе способен и на търпение.. особено, ако чакането си заслужаваше.

Тази близост ме притесни... Вярно, че си говорехме цяла вечер, чак толкова?..
- Ъъм... Добре, ще го измислим... Някъде, ох, къде?.. - замислих се.
Защо винаги, когато някой ме попита да се видим някъде и аз изключвам абсолютно??
- Какво ще кажеш за "Лаваца" ? - попитах, тъй като не се сетих друго.
Дори се замислих къде беше... Тейт продължи да ме държи през кръста, но усмивка се появи на лицето му, което предположих, че означава, че е доволен, че е постигнал своето. Което бе само минус за мен тъй като се предадох много бързо и лесно без качествен спор. Е, утре щяхме да си довършим, ако той се съгласеше, в което бях почти убедена!

НАпоследък всичко около мен беше откачено. Случваха се странни неща, неща които не искам да стават, виждах хора, кото не исках да виждам. Живота тук се беше променил напълно и аз наистина се нуждаех от почивка. Трябваше да огранича лошите си навици, които се появяваха по-силно напоследък. Прекарвах голямо време с чаша в ръка, но какво да се прави просто не можех да се откажа от алкохола. Това беше единствения начин да се отървеш от всичко случващо се в този град.
И така поредната вечер за мен щеше да завърши в някой бар. Къщата беше толкова празна, а мен просто не ме свърташе вътре. Това провокира бързото ми преобличане и не след дълго бях готова. Взех набързо ключовете от колата си и отдих в гаража. Все след една чашка щях да мога да карам, така че това този път не може да ме спре. Първо се замислих къде да отида, но решението не беше трудно. Просто щях да спра в парвия бар, който видя по пътя.
Не след дълго влизах в един от най-добрите барове в града. Хора се забавляваха и дори не забелязваха другите около тях. Отправих се директно към бара. Беше хубаво че има свободни места. Оставих чантата си пред мен и си поръчах мартини. Няколко пъти си повторих, че ще изпия само едно и след това щях да си тръгна. Все пак бях дошла с колата. След като вече чашата беше в ръката ми, се обърнах към тълпата и се загледах в танцуващите ххора.

Погледнах часовника на ръката си, само за да установя, че закъснявам. Всъщност, аз винаги закъснявах. Не можех да си спомня кога за последно пристигнах на среща навреме. Може би, когато бях на тринайсет и не ми се занимаваше с разбеснели се възпитатели, затова бързах да пристигна навреме на мястото, на което трябваше да ида, за да изпълня някаква си задача. Ах, младини... Не можех да кажа, че детските ми години са били най-хубавите, затова по принцип не казвах нищо по въпроса. Не обичах да говоря за миналото си и имаше само двама човека, които знаеха истината за него – за всички други бях различен човек, историите бяха много, и аз бях като един мит, една мистерия, променяща се според предпочитанията на хората.

В тази посока течаха мислите ми, когато минах покрай една крайно позната кола и набих спирачките. Въпросната кола беше паркирана пред The Amber Bar и вече предполагах какво правеше вътре притежателката й. В мен се надигна лек гняв, който беше подтиснат от нарастващото безпокойство, породено от сценариите, които изникваха в главата ми. Некадърно паркирах античния си Додж Чарджър (модел от 1970) зад познатата кола и изгасих двигателя. За двайсет секунди проведох един разговор по телефона, с който отмених срещата (така и така бях закъснял) с онзи човек, с извинението, че имам проблем от лично естество.

Двайсет секунди по-късно вече бях в заведението и търсех с очи въпросния проблем по бара – знам, че там можех да намеря Стейси. Най-вероятно с чаша в ръка. Проправих си път с лакти през танцуващата в такт с музиката тълпа и се натъкнах право на Стейс. С чаша в ръка, както предположих. Запътих се натам и седнах до момичето, като се опитвах да не изглеждам като всички онези, които я съдеха за всичко.

- Здравей, Съншайн – целунах я по челото и хвърлих един бегъл поглед към ръката й, за да разбера какво пие. – Видях колата ти отпред и реших да се отбия. Не знаех, че ще идваш тук.

Когато съзрях познатото лице пробиващо си път през тълпата ми беше ясно какво ще последва. Дългия поучителен урок как не трябва да съм тук, как не трябва да пия и какво ли още не. ЗАвъртях очи от досада и обърнах погледа си на другата страна. Прекалено лошо ли беше, че точно в момента се надявах да не ме види, но моят късмет не беше чак толкова голям. Определено ме беше видял, а пък и вече беше почти до мен.
-Здравей и на теб.- отвърнах на поздрава аз, като му се усмихнах.- Аз също не знаех, че ще идвам до преди около 30 минути. Щеше да е интересно, ако ти си знаел, а пък аз още съм нямала престава.
На всичко отгоре бях станала и заядлива. Добре че той не се хващаше на хапливите ми коментари, защото иначе отдавна нямаше да се прави труда дори да ме поздравява. Беше ми интересно какво всъщност го беше накарало да влезе в този бар. Скай беше всичко друго, но не и човек който влезаше в някой бар просто така, без никаква причина. Може би почвах да се досещам, щеше да ме искара от тук и най-вече да махне чашата от ръката ми.
- Хайде започвай.- казах му аз. Само моля те нека лекцията да не е от най-дългите, защото ако щеш ми вярвай, но ми е дошло до гуша от тях.
Той трябваше да ме разбере, точно той от всички останали трябваше най-добре да ме разбере. Винаги го правеше. Може би и сега няма да е различно. Просто не издържах вече. Трябваше ми разнообразие иначе този начин на живот щеше да ме довърши. Просто отпих още една голяма глътка от чашата и му се усмихнах, какво друго ми оставаше.

Усмивката не слезе от лицето ми, дори когато ми демонстрира настроението си. За щастие, се бях научил на змийско търпение и понякога беше страшно дразнещо, особено когато някой се опитваше да ме ядоса. Хм, това бе невъзможно, но... когато Стейси решеше да го направи, думичката невъзможно веднага изгубваше своето „не” отпред. Може би, защото ми пукаше за това момиче... Всъщност, тя бе единствената, за която ми пукаше.

Не казах нищо. Беше права за причината, поради която бях тук, а аз мразех да е права. Но стъпках гордостта си, защото знаех какво преживяваше Стейси и й влизах в положението. Нямаше да се опитвам да я изтръгна от лапите на алкохола, поне тази вечер щях да й позволя да прави каквото й душа иска. Не, че по принцип тя ми позволяваше да я ограничавам или аз го правех, но сега щях да стоя настрани, щях да я оставя намира, поемайки отговорността за последствията.

Обърнах се към бармана.

- Едно уиски. Джони Уокър, с много лед.

И отново се фокусирах върху нашият малък кръг на внимание.

- Кое те кара да мислиш, че съм дошъл тук да ти чета лекции? – попитах я накрая с леко пренебрежителен поглед и лека нотка на самонадеяност в гласа, за което съжалих веднага. – Или не вярваш, че бих те оставил поне веднъж да се напиш като хората?

– Ако щеш ми вярвай, но тази вечер нямам желание да се напивам.
Беше точно така. Тази вечер беше различна от останалите. Имах ограничение и не смятах да го надвишавам. Да бях си казала че ще си тръгна след първата чаша, но при положение че в момента имах компания можех да променя частта с отиването. Обичах когато точно той ми правеше компания, а пък и както винаги бях права че ще ме разбере. Допих останалото в чашата и се обърнах към бармана. Нещо в мен направо крещеше да поръчам следващата доза алкохол, но инататът ми беше по-силен от всичко останало. Моето обръщение към бармана не беше по-различна от неговата, само че вместо усики исках кола. Това вече бих му казала напредък.
- Кажи ми сега къде отиваше, когато видя колата ми отпред?- усмивката ми беше отново на лице.- На кое маце върза тенекия, за да спасиш мен?
Чувствах се направо гузна. Може би зареди мен сращата му се беше провалила, поне можех да не съсипвам напълно вечерта му. Така или иначе щеше да ме трае поне още един-два часа. Можехме да се опитаме да ги направим забавни. Самодоволната усмивка не слизаше от лицето му. Понякога точно тази усмивка можеше да ме искара извън нерви, но иначе с нея изглеждаше адски секси, това поне не можех да му отрека.

Усмихнах се и отпих една солидна глътка от уискито си.

- Отивах на стриптийз бар – казах с театрално самонадеян тон и присвити очи, в които присвяткаха дяволски пламъчета. – Имах среща с една супер сладка и секси танцьорка, която ми обеща разни работи срещу... разни работи.

Понякога бях страшно циничен. Всъщност, почти винаги бях циничен. Независимо дали бях в компанията на Стейси или в съда, или в полицията, магазина или на работа. Макар че работата ми не изискваше спазването на никакви етикети и наличието на обноски... Беше хубаво да имаш възпитание и да знаеш как да се държиш. Само тогава ти е позволено да нарушиш етикета. Или поне това беше моето лично мнение, което аз отстоявах, независимо какво.

- Бъзикам се – казах накрая с по-сериозен тон. – Бях тръгнал към един младеж, който иска да му фалшифицирам диплома за висше образование. Искал да става психолог, но нямал диплома, нито пари да си изкара обучението, а и не му се чакало толкова време.

Стиснах устни. Стейси знаеше за моите незаконни занимания, с които доизкарвах парите, които не ми достигаха в различните професии, които сменях като носни кърпички. Поне пред нея не ми се налагаше да се крия и да се надявам да не ме издаде на полицията. Знам, че не беше много добро това, с което се занимавах, и понякога си беше доста животоопасно и нездравословно, но никога не бих направил нещо, с което да застраша живота на Стейси. По-скоро бих умрял, отколкото да я видя наранена.

- Но ще трябва да се научи на търпение – отново присвих очи. Беше ми странен навик. – Ами ти? Какво прави досега? – самонадеяната усмивка отново се върна на лицето ми. – Сигурно съм ти липсвал и цял ден си писала тъжни поеми за това колко жестока може да е любовта.

Не се бърках в неговите нелегални даллавери, въпреки че не бях съгласна с това което прави. Да решенията си бяха негови, но тези глупости с които се занимава щяха да му навлекат сериозни проблеми в даден момент. Това обаче все някак щях да му го простя, но тази негова самонадеяност, просто си просеше някой от моите заядливи коментари, които просто си бяха моя запазена марка.
- Мисля че си забравил, че когато теб те няма задоволявам интересите си с някой друг.- ето просто не се сдържах. - Може да си всчкакъв, Скай, но не и незаменим.
След като му намигнах обърнах цялото си внимание към чашата кока кола пред мен. Нищо то това което казах не беше пълната истина. Може би дори наистина можеше да се нарече незаменим, но ако му го призная то това значи да удвоя самочувствието му, което и без друго беше прекалено високо.
- И какво значи казваш, сладка стриптизьорка, занчи.- казах му.- Мисля че си забравил и още нещо. Защо не пробваш, дали аз още си спомням как се танцува?
Да той обичаше предизвикателствата, а това бешше точно такова. Съмнявах се да ми откаже. Почти никога не го правеше, а пък и нямаше и начин да ме сравни след това с някоя стриптизьорка. Отново се обърнах към бара и колата, която стоеше пред мен. НАрочно избегнах погледа му като само очаквах да видя какво ще каже за предложението ми. Нямаше да му се дам лесно, сега той щеше да е този, ойто ще се учи на търпение.

Усмихнах се с онази крива усмивка, която употребявах, когато някой ми отправеше скрито предизвикателство, и наклоних глава. Наблюдавах как Стейси се самонаказваше с газираната драма, зовяща себе си Кока-Кола, и си я представях как извива тялото си със съблазнителни движения. Стиснах устни. Определено щеше да елиминира всякаква конкуренция, или поне в моите очи винаги щеше да е номер едно. Тя знаеше това, както и аз знаех, че действително бях незаменим. В крайна сметка, рядко можеше да се намери мъж, който ще проявява такова търпение към любовта на приятелката си към алкохола. Така че...

- Да, защо не? – погледнах я, пръстите ми си играеха с чашата уиски. – Много ще се радвам, ако ми припомниш.

Поднесох чашата към устните си и алкохолът се разля в гърлото ми. Нищо не остана на дъното, затова бутнах празната чаша към бармана и той разбра недвусмисления ми знак да ми налее още. Нещо много ми се пиеше тази вечер и накрая може би аз щях да се окажа този, който ще го носят към вкъщи... поправка: влачат, докато той пее с ужасен акцент Besame mucho.

- Нещо като подарък за рождения ми ден – смигнах й. Рожденият ми ден бе чак през октомври, но според настоящите ми документи, беше следващата седмица. – Смили се над клетата ми душа и ми направи един стриптийз. Обещавам, че ще те уважавам на сутринта.

Да ама не. Нямах и намерение да правя каквото и да било. Вече бях получила своето. Усмивката ми вече беше на лице. Липсваха ми тези вечери прекарани с него. Макар понякога нещата да излизат извън граници накрая всичко свършваше добре. И така сега да видим колко всъщност е неговото търпение. Понякога абсолютно не го разбирах. Сега когато ми говореше за накакъв рожден ден мислите ми се отнесоха. Какъв рожден ден по дяволите та неговия беше доста далеч.
- Виж сега, няма да се събличам, защото ти така или иначе ще ме уважаваш на сутринта. Освен това за какво да правя си правя целия този труд като ти така или иначе вече си си представил, това което искаш да видиш.
Този път усмивката му беше по различна от обикновенната. Това само можеше да накара и мен да се усмихна. Или се правеше или наистина не беше разбрал смисъла на цялата игра. Крайно време беше освен цялостната игра да му припомня, че тук спазваме моите правила. Освен това ако продължаваше така с уискито щеше да ми се наложи трудната задача да го прибе. Ако щете ми вярвайте, но когато ставаше дума за Скай, то определено нямаше да ми е лесно.
- Между другото, аз не съм казвала нищо за разголени танци. По-скоро имах предвид за няколко танца тук сред тълпата, но очевидно не ти се занимава.- казах с леко престорено разочарование. - Надявам се че сред толкова мъже тук все някой ще приеме да танцува с мен?- хм дали това щеяе да успее да го подразни.

Първата ми реакция беше да изтрия тази усмивка от лицето си. Втората ми реакция – да предотвратя това да се случи. Така че усмивката ми си остана, но се измени и започна да създава съвсем друго впечатление. Мразех, когато Стейс правеше това. Представяйки си я с друг мъж, инстинктивно започвах да стискам юмруци и да разигравам разни сценарии в главата си. Всичко започва с един прост разговор между някой си и Стейс, докато аз не се намесвам в него и с Рамбо стайл не пращам проклетника директно с линейка за болницата. Ревнувах я и тя прекрасно знаеше това, но не, нямаше да си го призная за нищо на света. Ако ще светът да свърши, аз никога нямаше да си призная, че не можех да я гледам как се усмихва на друг така, както се усмихва само на мен.

А да я поканя на танц щеше да е един вид самопризнание.

- Определено – казах накрая, вдигайки убедено вежди. – Все някой готин ще ти обърне внимание, а след това аз ще обърна внимание и на двама ви. – и понеже това прозвуча заплашително, замазах положението: - Ако искаш, мога да ви снимам, докато танцувате.

Усмихнах се престорено приятелски. Единствената причина, поради която бих снимал някой, който се опитва да сваля Стейс, е за да му покажа как е изглеждал преди да допусне неблагоразумието да се доближи до приятелката ми.

Това и очаквах, но моят инат беше троен на неговия. По-скоро заприлича на игра кой ще се предаде първи. Бях почти 100 процента сигурна, че няма да съм аз. Не за първи път игаехме тази игра, но правилата си оставаха същите. В повечечто случай неговото търпение се изчерпваше и се предваше, но имаше иредки такива, когато аз бях загубилата. Но това, което сега правеше беше друго предизвикателство, а това само можеше да ме накара да извърша някоя глупост.
- Няма да е нужно да ни снимаш, защото няма да мърдаш от стола си по никаква друга причина освен случайно, ао решиш да заместиш другарчето, което сега ще си намеря.
Беше ми ясно какво може да се случи, но се надявах да спазва благоприличие. Изпих колата си и направих знак на бармана да ми даде още една. Станното на всичко беше, че изобщо не ми се пиеше, което си беше огромно постижение. Станах от стола си и целунах Скай по бузата. Отново сложих шеироката усмивка и се обърнах към него.
-Имаш време да промениш мнението си преди да съм стигнала до дансинга, защото после не отговарям за действията си. Всъщност ако случайно не се върна, бъди сигурен че някой добър човечец ще се е погрижил за едно безопасно и страстно прибиране.
Вътрешно наистина се надявах да се прибере. Тази вечер исках да се забвляввам, но не снякой, когото не познавам. Много по-добре щеше да е даа се откаже от тези глупости и просто да стане, за да танцува с мен. Въпреки това започнах да се оглеждам за свобеден мъж наоколо, който лесно бих убедила за няколко танца. Не можех да бъда сигурна какво ще му скимне на Скай, затова трябваше да се подсигуря.

Предложението й ме изкушаваше и едва се сдържах да не стана и да се призная за победен... Да се призная за победен... Ето тези думички ме спираха да се присъединя към Стейс на дансинга. Докато пиех от уискито, което барманът бе поставил пред мен, тя вече се оглеждаше и си набелязваше жертви, с които да танцуват върху нервната и щафета. Хм... Къде изчезна уважението към по-низвергнатите и изстрадали? Май вече никой не признаваше такива работи. Жалко. Иначе аз щях да съм доста уважаван човек.

- Успех! – казах й само с устни, вдигайки палци нагоре и смигвайки й. Неее, нямаше да стане това, което иска тя.

Обърнах се към бара, с гръб към дансинга, и извърнах лице на дясно, фиксирайки с поглед една червенокоса жена, стояща самотна на бара и пиеща коктейла си в мълчание. На лицето ми бавно се изписа широка усмивка.

След трийсет секунди Стейс можеше да ни види как ставаме от местата си и се запътваме към дансинга. Минахме покрай моята инатлива любов и аз не пропуснах шанса да й се усмихна многозначително. Беше ми интересно как щеше да реагира. Когато с непознатата червенокоса, чието име забравих в момента, в който ми го каза, започнахме да танцуваме в ритъма на музиката, аз продължавах да хвърлям погледи към Стейси и да си бия шамари мислено. Част от мен знаеше, че се държа като глупак, но другата част беше убедена, че това бе неизбежно. Животът ме бе моделирал по особен начин, ужасен начин.

За което му бях благодарен... понякога.

Едно беше аз да си играя с него, но съвсем друго беше той да се опитва да го прави. Не ми пречеше, дотолкова бях свикнала неговите бройки че вече не ми правеха впечатление. Или пък лъжех себе си като се опитвах да скрия това което всъщност се случва. Много лесно щеше просто да се предам и да разкарам момичето от ръцете му, но точно както него и аз нямаше да го направя. Обърнах се гръб към него и лице към момчето което танцуваше с мен. Мамка му, дори не си спомнях името му. И точно в този момент песента се смени с много по-бавна. Ет това наричам аз късмет. Тялото ми беше почти залепено до това на момчето пред мен, като извивките сега станаха много по-бавни, но и по-страстни. Да видим колко щеше да издържи на това.
Не смеех да погледна те какво правят, но бях сигурна, че той е видял. Скай принципно вижда всичко, а това определено нямаше да изпусне. Предполагам, че момичето с което танцуваше в момента си правеше планове как да си тръгне с него, но честно казано сси мисля че това няма как да стане. Или по скоро се надявах да не се случи. Имаше само един начин да разбера. Обърнах се с гръб към моммчето, което си позволи да ме притисне по-плътно да себе си. Ако случая не беше такъв бих му ударила шамар, но в момента това напълно ме устроиваше. Погледнах към Скайлар и момичето и когато засякох погледа му палаво му намигнах и се обърнах отново към момчето, като бях на може би сантиметър от това да го целуна.

Засмях се развеселен. На какво само се подлагаше, за да се опита да ме надвие. И какъв глупак само бе онзи, за да си мисли, че тя действително го желание. Господи, тези двамата ми оправиха деня... или поне се опитаха. С широка усмивка на уста, сякаш някой беше казал наистина смешен виц, аз деликатно зарязах червенокосата с едно театрално и леко гадно „Прощавай”, и с няколко крачки прекосих дистанцията до онзи глупак и Стейс.

- Пич, объркал си жената – казах му и посочих с палец зад рамото си. – Разкарай се.

И след като се отървах от него и гадната му физиономия, заех неговото място пред Стейси, залепяйки се плътно за нея. Телата ни си пасваха идеално, бяхме създадени един за друг и каквото и да ми казваха другите, не можеха да ме убедят в противното. Добре, че прекъснах тази игра сега, иначе аз самият щях да отида твърде далеч и дори да целуна онази червенокоса, само и само да изкарам Стейс извън релси. А тогава... Тогава щеше да стане неприятно. Затова аз самият се спрях, иначе нямаше кой друг да ме спре.

- Омъжи се за мен – казах й бързо, със сериозен тон. Ръцете ми бяха на изящната й талия. А очите ми – право в нейните, отново леко присвити.