Starbucks

First topic message reminder :


Старбъкс е едно страшно любимо място на всички тийнейджъри, а и не само. И на звездите. Доста често, тук можете да се натъкнете на любимия си актьор. Кафенето има маси и отвън, тъй че, когато е топло, клиентите могат да сядат на чист въздух.

Тъкмо вдигнах отново глава, за да отпия от кафето и вниманието ми бе привлечено от русокосо момиче, което влезе в Старбъкс и си поръча бяло фрапе. Наблюдавах я докато го взимаше и си плащаше и доста се изненадах, когато дойде при мен.
- Извинявай може ли да седна при теб?- попита тя и усмихнато продължи- Винаги много съм мразела да стоя сама.
- Разбира се, сядай. Познато ми е чувството.- казах й отвърнах от усмивката. Непознатата се настани срещу мен. Подадох ръка, казвайки:
- Розалинд Стоун. Предпочитам Роуз, Лин или Линд.- при последното се засмях, тъй като повечето хора свързваха Линд с известната марка шоколади, с това име.- А ти си?
Допих последните глътки от еспресото и изчаках да си каже името, за да мога да й се извиня и да отида за още едно.

- Двадесет и три. Ще те попитам същото, но ще ме извиниш ли за секунда, трябва да си подменя кафето.- усмихнах се леко разтърсих чашата за доказателство, в следствие, на което леко поопръсках масата. Връчих на момчето от бара празната чаша и го помолих за още едно айс еспресо без сметана. То ми се усмихна и се зае да го прави. Аз измъкнах от джоба на черните си къси панталонки още няколко долара, необходими за кафето, оставяйки в сгънатите долари бакшиш. Взех си чашата от момчето и тръгнах към Стейси, пътьом взимайки сламка, този път в крещящо- синьо. Седнах срещу нея и леко се засмях докато я питах:
- Така, а сега да се върнем на недозададения ми въпрос. Ти на колко си?

Възмутено я изгледах и отвърнах на секундата:
- Разбира се, че не ми досаждаш! А и иначе, като не се познаваме, за какво щяхме да си говорим?- продължих без да й давам възможност да отвърне, което напомняше, че въпросите ми са риторични- Аз работя като модел, но не съм много известна. Даже бих казала никак. Ами ти?
Сведох поглед и отпих великанска глътка от кафето, което ме накара да се разкашлям след като преглътнах заради студенината, за която бях забравила. Замислих се, че доста лесно мога да се разболея оставяйки климатика да духа студено в гърба, врата и главата ми и в същия момент да пия на големи глътки студеното еспресо. Стреснах се, когато усетих, че Стейси казва нещо, а аз въобще не я чух заради "усилената си мисловна дейност".
- Извинявай какво? Съжалявам бях се замислила.- казах с извинително изражение.

Изключително интересна работа. И доста по- смислена от модел. Всъщност аз си бях и фотограф, но пазех снимките единствено за себе си- бях любител- никога не се бях замисляла да се занимавам професионално с това.
- Звучи ми доста интересно. И много по- смислено от моята работа или по- точно онова, което се опитвам да работя.- казах, напълно изразявайки мислите си.- Аз пък обичам да се правя на фотограф в свободното си време.- продължих и се засмях леко.
- Ще бъде ли твърде нахално от моя страна, ако попитам за какво се отнася сценарият ти?- усетих се, че това е доста личен въпрос и побързах да добавя- Разбира се не е нужно да ми казваш, все пак е твой сценарий.

Скот Джей Евънс написа:...

По странната физиономия, която пробяга по лицето му отсъдих, че той си припомня нещо за въпросния шамар. Може би, дори и нещо повече, понеже малко по-късно изгриво пламъче проблясваше в очите му. И по този повод, моя милост не успя да се стърпи и веднага изстреля въпроса си:
- За какво мислиш?- Би трябвало да е за нещо, наистина забавно, съдейки по изражението му. Полуусмивка красеше усните му, а очите му, определено, подсказваха, че в съзнанието му се върти нещо. Преметнах крак възкрак, докато отпивах от голямата чаша с кафе и съвсем леко поклащах обувката, тъй като бе полусъбута. Беше ми някак забавно, а и се изморих от високите токчета, така че нищо не губех. Всъщност губех и това бе шансът ми да чуя отговора на въпроса си. Разсеях се точно за миг, в който обувката се изхлузи и тупна на пода. За моя радост, обаче не успя да привлече погледите към нас, затова само аз и Скот бяхме свидетели на "падението" ми.
- Не беше нарочно, ако имаш такива помисли.- споделих му опитвайки се да звуча сериозно, но опитите ми да достигна обувката на сляпо бяха развенчани с неуспех и започнах леко да се смея, тъй като се усещах какви абсудни физиономии се появяват на лицето ми. Поклатих глава, преди да се наведа леко и отново да приема приличен вид и със сложени обувки.- Извинявам се за лиричното отклонение.- кимнах му веднъж, докато взимах химикала в ръцете си.
И се оказа, че има защо, понеже следващите му думи подкрепяха моята теория, че съвременичките ми бяха много далеч от романтиката, въобще. Съсредоточено си водех записки, тъй като това непринудено интервю, със сигурност, можеше да бъде част от този или следващия брой на списанието. Да живее жаждата ми за кафе и неговата за чай! Съвсем професионално заключих и се усмихнах леко.
- Джентълмените сте изчезващ вид. Нещо подобно на бялата лястовица сте, знаем, че ви има, но така и не сме ви срещнали.- заобяснявах компетенно аз, докато с показалец рисувах разлини фигурки по листа. Очите ми следяха тези на Скот, понеже за мен визуалният контакт си оставаше най-силен. Кой, каквото желае да говори, аз твърдо ще подкрепям тази теза.
- За мен те не обичат себе си, по-скоро вниманието насочено към тях. А и не искат да се възприемат, затова всячески се опитват да приличат на някакви илюзорни икони. Странни са, а понякога жалки.- въпреки че бях съгласна и с неговото мнение, реших, че желая да допълня нещо. А и туко-виж моите думи го накарали да ми разкаже още нещо- забравено или пък дълго крито. Знае ли човек?

- Приятно е да чувам, че съм права.- с усмивка кимнах весело срещу него. Обикновено рядко чувах тези думи от мъж, защото каквото и да кажех беше прекалено предубедено, невярно или пък дори плод на въображението ми. Явно за някои беше трудно да признаят, че и една жена може да вади заключения наравно с тях, понякога дори по-правилни и коректни от техните. Поклатих глава, тъй като надали имаше особен смисъл да разсъждавам за масата, при положение, че тя, самата, отказваше да го стори за себе си.
- Имаме сходен вкус тогава.- звучах напълно сериозно, съгласявайки се с него. И аз не харесвах жените, които външно се опитваха да се представят като хрисими и напълно безпомощни създания, а вътрешно щяха да "изгорят" от всичките сплетни и интриги, на които бяха способни. Констатирайки факта се усмихнах някак тъжно, понеже тази тенденция бе успяла да се засили доста последните години и често имах "привилегията" да се срещна с такива "благородни персони". Сигурно заявях заядливо или пък жестоко, но просто бях реалистка и разсъждавах напълно трезво и честно. Последното, от които беше най-важно.
- Не звучиш самодоволно, тъй като, определено, ме спечели с изброеното.- усмихвах се, докато си записвах характеристиките, които Скот ми даваше за книгата си. Обичах, когато писателите разказваха за бъдещите си проекти, тъй като най-вероятно бях една от първите, която ги чуваше. А и се чувствах някак специална и това ми харесваше. Колко малко ми трябваше да се почувствам добре, нали?
- Защо "честта"? Ироничен си, нали?- повдигнах вежда, тъй като не бях напълно сигурна, защото бях отделила по-голямо внимание на характеристиките на романа му и не бях успяла да уловя нюанса на гласа му в първото изречение.- Избрал ли си име?- не се стърпях и попитах. Всъщност исках да разбера името и на героинята, и на романа, затова и въпросът ми прозвуча леко неопределено.

- Може пък наистина да е била демон.- направих несполучлив опит за шега, затова трсънах глава и реших, че за момента ще е по-добре да млъкна. Решението ми се стори най-правилно и по тази причина навдигнах чашата си с кафе, за да отпия от нея. Поне за малко, щеше да ми се наложи да замлъкна, а предполагам това трябваше да бъде нещо приятно, нали? Не бях напълно убедена, че ми харесва да мълча, затова поставих кафената чаша обратно на масата и взех химикалката в ръце. Отгърнах на следваща страница, тъй като на тази вече не ми бе останало никакво място и записах поредния номер отгоре й. Туко виж ги оплета щом настане време да сглобя всичко в статия и се получи една пълна каша или пък измислица...
- Любимото ми име! Ако трябваше сама да си избирам име сто на сто, бих се казвала Анастасия.- обясних някак презвъзбудено на Скот по повод името на главната му героиня. И си беше така. Като малка дълго време се бях чудила защо не са ме оставили сама да избера името си. Не, че не харесвах Елеонора, даже напротив, но Анастасия беше моята голяма любов. Но ако някой ден започна да бягам от закона... или папараци, случайно, си имам избран псевдоним, който си беше абсолютно невероятен.
- След като заговорихме за имена. Как точно ги избираш? Моменто вдъхновение, дълги проучвания или реални хора?- почти със затаен дъх го пипитах, заемайки позиция готова да пиша. Може би, говоренето за имена бе една от любимите ми теми. Сигурно една от многото любими, но като журналист обичах да говоря и, определено, да слушам. Пък и подхванах темата, тъй като скоро не бях задавала конкретен въпрос.

Прехапвах устната си несъзнателно, докато се опитвах най-точно да запиша думите на Скот, въпреки съкращенията, които правех. Нямаше да се откажа от идеята, че записките ха ръка бяха много по-добри от записа на диктофона. Бях от малкото, които твърдо се бунтуваха срещу технологиите като компютър и диктофон, може би беше в мой минус, тъй като си скапвах ръцете от писане, но пък ми беше интересно, а и се замислях над това, което чуех и ако желаех можех да задам още въпроси свързани с туко-що изречените думи.
- Според мен всеки иска, но малко си го признават.- реших да проговоря за малко, тъй като пръстът ми започна да пука леко. Страничен ефект, но нямаше да се откажа, тъй като определено си падам прекалено ината и твъдоглава и щях да пиша, докато не стана прекалено трудно подвижна, за да спра. Поех си дълбоко дъх и оставих химакала малко да си полежи върху органайзера ми, докато се чудех какво точно тема може да поеме интервюто ни.
- Добре, а кое ти е любимото име?- изказах гласно първия въпрос, който се сетих и миг по-късно съжалих, тъй като не ми се понрави как звучи. Определено, можех да измисля и нещо по-добро, но нещо не се получи.- Въпросът е глупав, може да не отговаряш.- кимнах му веднъж, докато отмятах нападилите коси от очите си. Бях отчаяна, че не успях да сетя за нищо по-добре от зададения въпрос. Да не би да започвах да блокирам?! Хм, може би да пробвам с нов въпрос? Звучи добре, затова...
- Помниш ли кое беше първото нещо, което някога си написал? Брои се дори пожелание за рожден ден.- Добре, това ми прозвуча много по-добре от предишно, надявах и на Скот да му се понрави, защото желаех да чуя отговор на въпроса. Усмихнах му ведро, докато отново хващах химикала в ръка.

Писателят пред мен се замисли над нещо. Предполагам, че се чудеше кой от двата въпроса да избере, но нямаше нужда. За мен първият не струваше и силно се надявах да работи по втория, тъй като повечето писатели ми заявяваха, че първата им творба е тази, която е публикувана. И аз, естествено, кимах разбиращо и "вярващо" на думите им. Но няма перфектни хора, затова и те не можеха да ме убедят, че, хоп, хванали компютъра под ръка, писали без спир няколко дни и ето ти на теб нов бестселър. Не става толкова лесно или пък можеше и да става, но не с абсолютно всеки е така. Според мен, шансове като този "пишеш за пръв път, веднага издаваш" се случваха веднъж на милион, макар че гугъл би звучало много по- на място от милион. Беше изключителна, наистина изключителна, рядкост. Не, че не исках да бъда груба или да поднецявам хората, но смятах, че гледах по-реалистично на нещата от всички тях. Примерно аз, помня, че първата си статия написах на 9. Изказвах недоволството си, заради неприлично огромните количества магданоз, които готвачката в столовата изсипваше в ястията за обяд... Звучеше детско и наивно, но точно от там започна всичко- страстта за писане, желанието за журналистика и хъсът да преследвам целта си докрай. Но за разлика от повечето бях честна.
Както и Скот, тъй като миг по-късна започна разказа си. Аз слушах, кимах и записвах. Помнеше, той, наистина, помнеше и се почувствах поласкана, че ми позволява да чуя за първата му творба и да я запиша, за да мога да я представя на света. На устните му, обаче, заигра тъжна усмивка и аз моментално съжалих, че изобщо съм подхванала темата. Мразех, когато предизвиквах такива чувства у интервюираните.
- Съжалявам!- прошепнах веднага и пуснах химикала си обратно на масата.- Да сменим темата?- изстрелях и започнах с очи да шаря из помещението, за да се присетя какво бих могла да кажа. И за мой ужас на една от стените висеше снимка на клоун, който незнайно защо държеше чаша Starbucks в ръцете си. Аз веднага отклоних погледа си от него и погледнах към масата, тъй като образът му се наби в съзнанието ми.- Имам страх от клоуни!- кимнах веднъж успяла да сменя темата. Може би трябваше да му задам нов въпрос, но ухиленото изражение от снимката не ми се понрави никак. Сигурно звучеше смешно, но аз, Елеонора Морган, се ужасявах от хората с нарисувани лица зовящи себе си клони!

Скот мълчеше, а и аз заедно с него. Не знаех за какво точно си мислеше, но моето съзнание бе обсебено от клоуни- онзи от снимката, онзи от корицата на "То" на Стивън Кинг, онзи от маскения бал на университета и най-вече онзи, който живееше на нашата улица, когато бях малка. Последният се занимаваше с детски партита и тъй като децата обожаваха такива като него, или с други думи-клоуни, той присъстваше на почти всички празненства, които се организираха в квартала. Но дори тогава не го бях харесвала, имаше нещо плашещоо и определено противно в него, ала аз бях единствената, която го осъзнаваше. Щом навърших десет, обаче, същият този клоун бе арестуван за убийството на съпругата си и двете си деца, извършено с брадва и по особено жесток начин. По тази причина в продължение на година сънувах как се промъква в стаята ми и се опитва да ме... Потреперих при мисълта. Ала за едно детско съзнание това се оказа прекалено много и от тогава щом видех клоун или сменях посока или тротоара. Поклатих глава, тъй нещо започвах да затъвам в собственото си съзнание, а в момента то не ми се стори особено приятно.
- Добре дошъл в клуба на странните фобии!- преветствах го радушно, докато звънкият ми смях огласи помещението. Явно клоуните бяха изпратени в забвение поне, засега. Факт, който ми се понрави, затова и усмивката ми не закъсня.- Противно на твоите мисли, нямаш вид на човек, който не се поглежда в огледалото.- констатирах напълно сериозно и кимах компетентно сякаш моето мнение бе най-важното на този свят. Понякога, наистина, се опитвах да си мисля така, но знаех колко абсурдно и невъзможно е.
- Нова смяна на темата.- подхванах "оръжието" си и отворих нова страница.- Би ли могъл да заемеш мястотп на герой в някой от световете, които си (пре)създал в творбите си?- Брей, какъв нетрадиционен въпрос! Похвалих се сама наум, докато поглеждах Скот с любопитство.

Паузата ми се стори прекалено дълга и реших, че съм объркала нещо или при измислянето на въпроса, или при задаването му. Бях готова дори да задам нов или да се доуточня, но някак си успях да подтисна всяческото си желание да наруша тишината и постоях така, без да мърдам, пиша или говоря, просто гледах, което си беше рекорд за моята скромна персона. Обикновено, гледах да запълня всяка минута с някакви думи, тъй като не харесвах тишината, но в момента надскочих самата себе си мълчейки.
Присвих очи, заглеждайки се в неговите сини, и буквално го зовях с поглед да заговори отново, тъй като сериозно се замислях, че нещо бях оплела конците. Бях смутена от факта, че е тихо, а това се случваше изключително рядко.
- Осъзна, че каза момиче, нали?- прекъснах малко, след като заговори отново, тъй като се обърках и вдигнах напълно недоверчив поглед към писателя. Миг по-късно, обаче ми обясни и успях да схвана още от... втория въпрос, но подробности.
- Щом сам не можеш да го преживееш, защо подлагаш тях? Не, чакай, първо друг въпрос. Как точно се случва със смъртта на даден герой? Ти ли решаваш, че трябва да умре или е по взаимно съгласие?- звучах превъзбудено и говорех бързо, тъй като не исках да забравя какво си мисля. Надявах се мъжът пред мен да е схванал за какво говоря, тъй като въпросът беше един от любимите ми. Често четях по интервюта как писателите заявяват "Аз реших, че героят ми трябва да умре!" За мен беше несправедливо, че те решаваха вместо тях, затова и попитах Скот. Понеже, аз никога не бях създавала герои и не знаех как точно е правилно да ги унищожа.- А липсват ли ти? Всъщност, след като поставиш край под някоя история, липсват ли ти героите и случките?- въпросите се сипеха един след друг, но явно си намерих муза в негово лице, тъй като бях успяла да избегна клишираните фрази и го питах съвсем различни неща от обикновено.

За разлика от мен Скот говореше по-бавно и аз, наистина, успявах да запиша лесно и бързо, без да пропусна нищо. И за разлика от повечето, които интервюирах ми оставяше време, за да отгърна нова страница или пък да спра за миг, тъй като ръката ми потрепваше леко. Бе "изнервена" че я подлагах на такова натоварване, но нищо и нямаше, тъй като останалата част от мен не можеше да се спогоди с техническите средства. Навдигнах, за да отпия от кафето си, но се оказа, че е свършило. Факт, който ме накара да се смръщя, но щеше да почака, тъй като в главата ми се заформяше нов въпрос.
- Добре, убиваш ги и те си "тръгват". На тяхно място, предполагам, идват нови, а ти имаш повече от една история, така че имаш стотици герои?- предположих опитвайки се да сметна горе-долу колко герои се очакваше да има в една творба или колко истории имаше Скот и... Реших, че сметките не са по моята част, затова и ги оставих настрана изказвайки гласно същинската част на въпроса.- Не е ли прекалено трудно толкова много герои да "живеят" у теб? Не ти ли идва в повече- истории, характери, съдби, емоции?- подхвърлях предположенията си, докато въртях химикала изнервено в ръцете си. Все си мислех, че ще пропусна някоя от мислите си и въпросът щеше да загуби очарованието, което притежаваше в съзнанието ми. Понякога се чудех какво би било, ако оправдавах слават за блондиките. Сега, обаче ми отне точно едно премигване, за да констатирам- "скучно и напълно безсмислено". Боже, благодаря ти, че мога да мисля!
- Прекалявам ли?- осъзнах изведнъж, тъй като муза за питане аз имах, но не бях напълно убедена, че на Скот все още му е интересно да разсъждава, върху безспирните ми въпроси.

- Сигурен си?- недоверчиво го погледнах, докато се опитвах да го играя детектор на лъжата и да определя дали ми казва истината или не. Сканирах го с очи и сякаш всеки момент очаквах нещо да записука, за да ми извести, че писателят пред мен се опитва да щади чувствата ми и да не прекъсне ентусиазма ми, лъжейки. Нищо от това не се случи, така че аз трябваше да приема думите му за чиста монета. Нещо, което пък се получи прекалено лесно, тъй като само след миг, Скот започна да отговаря на въпросите ми. Факт, който ми се понрави и по тази причина се заех отново със записките си.
- Живеете в хармония, значи?- развеселено подметнах, докато дописвах отговора му. Определено в мой плюс бе фактът, че наистина умеех да помня. Иначе бих била принудена след всяко негово изречение да го карам да повтаря. А последното беше невъобразимо дразнещо, бях го изпитала на свой гръб и не смятах да го причинявам на никого другиго. Не бях чак такъв садист, така че хората можеха да си отдъхнат спокойно.
- Питах те как живееш с героите си, а как живеят те едни с други? Случва ли се да се засекат в някой от "коридорите" в съзнанието ти?- след получения отговор, веднага се сетих за нов въпрос, който подхождаше прекалено много на предния, за да го оставя неодизказан. След като Скот го чу, реших, че му трябва време да си помисли какво точно можеше да ми каже, затова се заех да ровя из чантата си.
Но както всяка дамска чанта и моята не оставаше назад по неразбория, ала за мой късмет и голяма доза учудване открих желания предмет прекалено бързо- а именно тъмна китайска клечка. Да, точно от онези, които служеха за ядене, но лично аз използвах като аксесоар за коса. Хванах непокорните руси кичури, усуках ги леко, а след това забучих клечката сред тях, тъй като бе започнало да ми става леко горещо.
- Кой казва, че трябваше?- с типичната си веселост попитах, докато клатех глава.- Работя към Vogue.- отвърнах кратко на зададения въпрос, тъй като промяната на положението на прожектора бе рязка и странна. Все пак досега говорехме за него, а изведнъж аз трябваше да отговарям на въпроси. Вярно, обичах да говря за себе си, но все пак.