Starbucks

First topic message reminder :


Старбъкс е едно страшно любимо място на всички тийнейджъри, а и не само. И на звездите. Доста често, тук можете да се натъкнете на любимия си актьор. Кафенето има маси и отвън, тъй че, когато е топло, клиентите могат да сядат на чист въздух.

- Ти... и тя? - засмя се Уест. - Шегуваш се. Замалко да се хвана, тъй като това е невъзможно. Истинският Уайлд не се застоява с момиче повече от четири часа. Най-много...
Нима изглеждахме толкова... Невъзможно? Е, беше доста прав. Но вече и аз имах съмнения кой е истинския Уайлд. Ако имаше такъв.
- Тя е с мен.- повторих твърдо. Насочих погледа си към Луна, която вече идваше към нас.
- Едно двойно лате за теб и едно капучино за мен. - каза тя подавайки ми кафето. Усмивката ми веднага се появи.
тя седна до мен, целувайки ме по бузата.
- Сериозен съм Уест.- отвърнах на Грейндж.

- Сериозен съм, Уест - отвърна твърдо Уайлд.
Явно това момче, което бе седнало на тяхната маса, беше някакъв стар познат на Уайлд. Но... Отношенията им май не бяха чак в такова цветущо състояние. А по какво познаваше Луна? По твърдия тон, с който говореше Уайлд.
- Сериозен за какво? - засмя се момичето.
- Е, аз съм Уест - най-безцеремонно тръгна да се представя Грейндж.
Това момиче му харесваше... Дори не му й пукаше, ако щеше да ходи с Уайлд или там каквото беше... Щеше да я вкара в леглото и после... Е, после щеше да я остави веднага и щеше да мине към друго момиче. Защото всичките му омръзваха. А и само щеше да се прецака, ако се застояваше по-дълго време с едни и същи.
- Аз съм Енви - отвърна русокоската.
Само за Уайлд си беше Луна, а за останалите - Енви. Мислеше да се представя с истинското си име, чак когато се оженеше за Белтбъстър и приемеше неговата фамилия.
- Енви... Хмм... Доста странно име за една красавица като теб - флиртуваше Уест.

- Сериозен за какво? - попита Луна.
- Е, аз съм Уест - представи се Грейдж.
- Аз съм Енви - отвърна му момичето.
- Енви... Хмм... Доста странно име за една красавица като теб - продължаваше Уест. Честно казано започна да ми лази по нервите. Беше един от най-близките ми приятели, но това нямаше да ме спре да го ступам, ако не спреше скоро. Да ходи да си търси друга плячка...
Захапах бузата си от вътрешната страна.
- Ловът приключи Уест.- отвърнах твърдо, леко присвивайки очи.

- Ловът приключи, Уест - твърдо заяви Уайлд, присвивайки леко очите си.
Отначало Луна беше объркана от това, което се случваше в момента. Но най-накрая всичко й светна. Държанието на Уайлд, начина, по който изговаряше думите си... Всъщност какви бяха самите му думи. Както и държанието на Уест...
Момичето хвана ръката на Белтбъстър под масата, преплитайки пръстите си в неговите. Обичаше да прави така. Независимо в каква ситуация се намираше.
- О, не, не, не.. - отрече Феърчайлд, смеейки се нарочно, за да измести темата. - Енви си е доста срещано име. Нали така, Уайлд? - поиска тя мнението му.
Значи щеше да ми бяга?, помисли си Уест. Е, трудните бяха още по-интересни. И по-забавни... И по-добри.. По лицето на Грейндж се появи една дяволита усмивка, която беше примесена както винаги с неговия чар. Можеше да омае всяка... Но явно с Енви не ставаше... Хмм.. Интересно, наистина доста интересно.
- Е, как така една красавица като теб се хвана с такъв като Уайлд? - продължи да упорства момчето, добавяйки. - Ако искаш аз мога да ти покажа какво се нарича истински мъж.
Тея думи дойдоха като гръм от ясно небе. Кретен, помисли си единствено Луна. Честно казано, момичето започваше да излиза от нерви, като се имаше предвид, че попринцип си беше доста спокойна.

Луна преплете прътите си с моите под масата, карайки ме да се усмихна.
- О, не, не, не.. - отрече Луна смеейки се. - Енви си е доста срещано име. Нали така, Уайлд? - поиска тя мнението му.
Кимнах леко, видимо развеселен. Уест се усмихна дяволито. О, познавах тази усмивка. Нима мислеше, че има шанс? Усмивката ми стана дори по-голяма. Ни най- малко. Нямаше да стане Уест...
- Е, как така една красавица като теб се хвана с такъв като Уайлд? - продължи той. - Ако искаш аз мога да ти покажа какво се нарича истински мъж.
Започнах да се смея. Въпроса си го биваше, но следващото изречение... Можеше само да ме разсмее. Защото ако той бе истински мъж, аз бях тюлен.
- Уест, не ставай абсурден, моля ти се.- продължих да се смея аз.

- Уест, не ставай абсурден, моля ти се - засмя се Уайлд.
Луна пък започна да се чувства като някаква играчка, която постоянно беше подхвърляна насам-натам. А чувството не беше приятно. Момичето стана от масата, а Уайлд само я попита изненадано:
- Къде отиваш?
- Да си взема сметана и захар, глупчо. Ти искаш ли?
Той кимна само, а момичето се наведе и впи нежно устните си в неговите. След това Феърчайлд се запъти към касите отново, тъй като там държаха всичко. От сламки - до всичко останало.
Русокоската тръгна да взима две-три от онези малки пакетчета захар. Изведнъж някой подпря брадичката си на рамото й.
- Уайлд, престани! - развеселено каза Луна.
- Хмм... Лесно мога да те накарам да забравиш за него - засмя се въпросния човек.
Тя се обърна и видя, че това беше Уест.
- Разкарай се - заяви тя. Не искаше да има нищо общо. Нищичко.
- Ооо, една целувка, Енви - направи се на мил Грейндж. Ръката на момичето се стрелна, за да му зашлеви един не особено лек шамар, но той само я хвана и й отвърна смейки се. - Така ли ще си играем? Е, какво пък.. Винаги съм харесвал трудните....

- Къде отиваш?- попитах, виждайки как Луна се изправя.
- Да си взема сметана и захар, глупчо. Ти искаш ли?
Е, защо не... Кимнах леко. Получих нежна целувка от Луна. Тя се запъти към касата. Тъкмо бях готов да попитам Уест "Какво по дяволите?", когато той тръгна след нея. Е, сега вече си го изпроси.
Не можах да чуя какво стана, но пък действията бяха повече от ясни. Когато Луна се опита да го зашлеви, част от мен си каза "Това е моето момиче.", а останалата се ядоса. Много... Станах от стола и с няколко крачки стигнах до Грейндж. Леко го побутнах по рамото. Той се обърна и преди да успее да каже каквото и да било или да направи нещо, юмрукът ми срещна лицето му.
- Предупредих те. - отвърнах, опитвайки се да владея гласа си. Няколко хора се обърнаха към нас, но какво ме интересуваше пък мен? Щеше да си го получи...

- Предупредих те - отвърна Уайлд, едва владеейки си гласа.
Няколко от хората, намиращи се в заведението, се обърнаха, за да видят какво става. Луна само прегърна Уайлд изотзад.
- Уайлд, недей! - прошепна тя.
- Точно така, Уайлд... Недей! - изимитира гласът й Уест. След това продължи с истинския си глас. - Много си се размекнал, човече. Да се сбиеш за момиче? Да не са ти промили мозъка или нещо... Къде отиде този Уайлд, който се смееше на мисълта, че ще се обвърже?
В очите на Грейндж се четеше омраза. Омраза, защото Белтбъстър винаги получаваше най-хубавите неща, без дори да прави нещо. И честно казано, накрая му писваше.
- А ти... - насочи погледа си към Луна. - Ти някой ден ще разбереш с кой е по-добре.

Луна ме прегърна изотзад.
- Уайлд, недей! - прошепна ми тя.
- Точно така, Уайлд... Недей! - изимитира я Уест. - Много си се размекнал, човече. Да се сбиеш за момиче? Да не са ти промили мозъка или нещо... Къде отиде този Уайлд, който се смееше на мисълта, че ще се обвърже?
- А ти... - каза той гледайки към Луна. - Ти някой ден ще разбереш с кой е по-добре.
- Не съм се размекнал. Пораснах. Трябва да пробваш някой път.- отвърнах с злобна усмивка.- Тя ще разбере с кой е по-добре... Но няма да си ти.
Миналите години бяха хубави. Но сега ги нямаше.
- Да тръгваме?- попитах Луна, поглеждайки към нея.

- Не съм се размекнал. Пораснах. Трябва да пробваш някой път - отвърна той със злобна усмивка.- Тя ще разбере с кой е по-добре... Но няма да си ти.
Луна просто стоеше там, прегърнала Уайлд. Искаше да остане така, вкопчена в него. Не искаше да го изпуска и за миг. Притисна се още повече в него, напълно изключвайки, че се намираше в заведението.
- Да тръгваме? - попита я Белтбъстър, поглеждайки я, а тя само кимна.
Двамата излязоха от заведението и тръгнаха надолу по улицата. Изведнъж Луна го спря, питайки го с тревожен тон.
- Добре ли си?
Взря се в пъстрите му очи, които я изпиваха всеки път щом я поглеждаха. Той сведе глава към нейната и устните им се сляха в една изпепеляваща целувка.
- Е, къде отиваме сега? - попита го Луна.

Луна само кимна на въпроса ми. Хванах ръката ѝ и двамата излязохме от заведението. Изведнъж тя ме спря.
- Добре ли си? - попита Луна... Звучеше сякаш е леко разтревожена. Всъщност бях добре... За пръв път в живота си се почувствах наистина пораснал... По-голям. Възрастен.
Тя ме погледна в очите, а вместо отговор, главата ми само се наклони към нея. Устните ни се срещнаха в целувка, а между нас отново прехвърчаха искри. Както всеки път... А аз знаех нещо. Че изпитвам това, което Уест щеше един ден. Аз обичах...
- Е, къде отиваме сега? - попита ме Луна след секунда.
- Хм.. Боулинг, парк или ледена пързалка?- попитах усмихнат.

Потропвах нервно с крак и токчето ми издаваше онзи дразнещо монотонен звук, докато чаках чашата с кафе да се озове пред погледа ми. Въпреки че в момента, определено, не беше време за кафе, аз си умирах за чаша силно такова. Имах чувството, че главата ми съвсем скоро ще се пръсне от напрежението и всичките блуждаещи мисли, които не ми даваха мира, затова и кафето ми се стори толкова добро средство за разпускане. А и малко или много аз си бях жив кафе-наркоман, така че май нямах особен избор, нали?
Поклатих съвсем леко глава и няколко непокорни кичура обрамчиха лицето ми, затова ги отметнах назад въздишайки силно. Сериозно колко време им беше необходимо, за да ми приготвят необходимата напитка, във време, в които никой друг освен мен надали пие кафе. Бях готова да изръмжа, но за мое удовлетворение голямата чаша с кафе бе поставена пред мен.
Усмихнах се доволна от факта и стиснах кожения си органайзер в едната ръка миг преди да поема кафето си в другата. За жалост, обаче, движението ми бе прекалено рязко и некоординирано, затова се блъснах в някого. Успях да изтърва органайзера си, чиито листи се разпиляха по пода, но поне го предпазих от изгаряне минимум трета степен, тъй като кафето ми остана непокътнато.
- Съжалявам!- побързах да се извиня преди да се заема със събирането на разпиляната покъщнина.- Явно не съм на "ти" с координацията тази вечер.- пошегувах се сама със себе си, докато се изправях обратно.- Всъщност добре ли сте?- погледнах мъжа недоверчиво, тъй като не бях напълно убедена какви вреди му бях нанесла.

- Благодаря.- поех с усмивка подаденото парче хартия, докато се опитвах някак си да скрепя цялата неразбория от всякакви по големина и цвят листи. Може би, аз бях единствената сред колегите си, която отказваше да използва лап топ за статиите си, но последният определено убиваше магията от написаното, затова не му бях фен. Честно казано, и той не беше мой, тъй като в момента бе занесен на поправка след поредния ми сблъсък. Но поради липсата му, аз бях ходеща книжарница. Всъщност не съжалявах, макар че моменти като този, наистина, ме караха да се замисля, че би било малко по-лесно.
- Смятам, че на монетата й е позволено да подели вината си с токчетата ми.- кимнах си някак убедено. Дори мисля, че успях да докарам философско изражение, което да подкрепи теорията ми, че токчетата не струваха... Макар че аз продължавах да ги нося. Суета, какво може да се направи, нали? Усмихваш се и търпиш, докато престанеш да чувстваш краката си и се научиш на баланс, на който дори акробат би ти завидял. Определено беше "забавно" да си в главата ми, такова умозаключения рядко се срещат. Кой да знае, че сарказмът звучал добре и наум.
- И да, мисля, че всико си ми е на място.- осъзнах, че може би не е зле да отговоря на зададения въпрос преди да се втурна ожесточено да обвинявам обувките си за злощастната съдба на органайзера си. Поклатих глава, тъй като се хванах, че в главата ми цари една весела каша и се замсях леко на абсурдите си. Май е крайно време да "потуша" всичко с кафето, нали? Иначе мисля прекалено много... и прекалено странно.
- Канелата, наистина, е уникална.- усетих се как му прошепвам, щом чашата с чай бе поставена пред него. Освен, че бе уникална вървеше на всичко! Или поне вървеше на кафето, а понякога то беше всичко.

По негов пример осовободих ръцете си- или иначе казано оставих всичките листи, органайзери, кафета, чанти и блуждаещи хартийки на съседната маса- за да се здрависаме. И тъкмо щях да се представя, когато името му събуди заспала част от мозъка ми, заради която аз триумфиращо изрекох:
- Познавам ви!- сигурно звучах като някой извършил най-великия подвиг на света и будех противоречиви реакции у околните, но в действителност не ми пукаше, при това никак. Знаех името Скот Евънс, помнех го и най-вече работех върху него... Грешно казано. Работех върху статията за него. Бум! Следваща асосиация, която ме накара безразборно да прелиствам органайзера си, търсейки точния лист, върху който старателно бях нахвърлила идеите си.
- Всъщност познавам творчеството ви.- реших, че може би, нали, няма да е зле да се доуточня преди да бъда заклеймена като абсолютно разсеян рус индивид, който просто щъка по тази земя, досущ като свободен електрон, блъскайки се в хората, тъй като твърди, че ги познава, без никога да ги е виждала на живо. Поклатих глава, тъй като нещо прекалено почнах да разсъждам и то все в странни посоки.
- Дори, може би, бих могла да намеря статията си...- говорех превъзбудено разлиствайки органайзера си, но нищо. Абсолютно нищо. Беше направо покъртително.- ... но защо ли ми е.- саркастично подхвърлих заяждайки се с липсата си на късмет преди да вдигна поглед към него. Ха! Туко-що осъзнах, че изглеждам като луд, и прекалено саможив, учен и може би не е зле да започна отначало, нали?
- Елеонора Морган.- представих се- най-накрая- и се усмихнах развеселено на собствения си етюд изигран преди малко.- И тъй като предполагам вече разбрахте, че съм фен на вашето творчество- мигах учестено опитвайки се само мислено да се иронизирам- Бих желала да ви поканя на чаша кафе... или чай.- кимнах си доволно, понеже това бе най-правилно изреченето ми изречение досега. Брей, Нора, кой да знае, че и ти си възпитана? Захапах се съвсем леко наум.

Не бях свикнал на подобно внимание, в крайна сметка рядко се срещаше човек, който наистина да е запознат с работата ми, а не просто бегло да познава творчеството ми и само да ми знае името от някоя друга корица на книга. Не, че претендирах да бъда супер известен писател, но ми харесваше когато срещна човек, който наистина да знае, и най-вече разбира, за какво точно пиша и, че не всичко е просто празни забавни приказки.
Вярно, че съм хуморист по душа, но нямам нито един разказ или друго произведение, в което да няма смислен подтекст, а не просто смешен завършек. Лошото беше, че малко хора успяваха да го открият и това ме разочароваше. На моменти започвах да се чудя дали аз пиша твърде закодирано или малко хора наистина вникваха в едно произведение било то и от хумористичен и сатиричен жанр. Дори сега когато се бях насочил към съвсем различен стил на писане, пак гледах да влагам много мисъл и подтекст, не зависимо от това че пишех за убийства и какви ли не страшни глупости...или поне се надявах да са страшни тъй като бях наистина нов в този жанр. Не на всички им се отдаваше да пишат хорър, както на великия Стивън Кинг. Ех...
Тръснах рязко глава, в крайна сметка имах компания и не беше лошо да й обърна внимание, още повече когато се оказа моя фенка. Хах, странно бе да го кажа, очаквах първата си фенка да ме замеря със сутиен или нещо подобно...откачено!
- Уау...не знаех, че съм толкова популярен, че и статии да се пишат за мен. - поклатих глава и се усмихнах. - Ами след като и двамата сме с кафе или чай, предлагам да седнем някъде?

Хапех езика си, докато наблюдавах странните му реакции. Определено, понякога имах "невероятната" способност да говоря повече, отколкото трябва, но мал шанс. И явно прекаленото говорене от моя страна го навеждаше на странни и, може би дори, интересни мисли, които, за жалост, нямаше да станат достояние да моите уши. Поклатих глава, докато завъртах очи. Бях леко недоволна, че не се спрях да говоря на време, ала мисля, че ще ми бъде простено. Поне този път, нали?
Въздъхнах веднъж, после се усмихнах ведро и се закрепих на един от столовете. Туко виж седейки бълвам по-малко думи в минута. Всъщност нямаше такава вероятност, така че сега надеждата трябваше да се жертва първа.
- Явно сте.- отвърнах уверено, говорейки все още на "вие", преди да отпия глътка от кафето си. Горещата течност опари съвсем леко езикът ми, но кафеманиак без изгаряния не може, нали? Засмях се мислено, а на устните ми се появи една развеселена усмивка. Сигурно представлявам забавна картинка, докато пия кафе... или пък ям шоколад, защото в тези мигове на удоволствие се откъсвам от света. Предполагам и атомна бомба да падне, няма да бъде удостоена с подходящото внимание от моя страна. Трябваше да изчака миг-два преди да избухне, иначе бих я пропуснала.
- Мога ли да премина на "ти"?- повдигнах любопитно вежда, докато задавах въпроса си. Бях свикнала да говоря на "вие", изключая семейството и приятелите си, и по тази причина питах. Можеше на Скот да му бе неприятно да се обръщам към него на "ти", така че надали въпросът ми можеше да навреди, нали? Май, отново се отнасях в мисли, затова отпих нова глътка кафе.

Кръстосах краката си един върху друг, а след това леко отметнах косата си назад. Всъщност откъде трябваше да започнем? Знам ли?! А би трябвало, нали? Боже, кого питах... Надали щеше да се намери някой друг освен мен да отговори на незададения ми въпрос. Но ако се намереше бих, честно казано, не знаех какво бих направила. Затова предлагам да мисля за това, чак когато ножът опре до кокала. Кимнах си ясно веднъж, а след това защраках съвсем леко с химикалката си- "включвах" я и я "изключвах". Навярно изглеждах нервна, но всъщност така мислех по-лесно.
- Знаеш ли? Имаш пълната свобода да започнем от там, от където желаеш.- съвсем уверено му заявих, докато придърпвах органайзера към себе си. Отворих на произволна страница, понеже той така или иначе бе безумно разпилян и изпокъсан, и може би е време да го сменя, и положих химикала отгоре му. Вдигнах погледа си към Скот, докато разсъждавах за интервютата като цяло.
Повечето ми колеги, журналисти, имаха точно разграфен план, как ще протече интервюто. Прекъсваха те на секудната и директно продължаваха към следващия въпрос. Лично за мен бе странно, дори бих казала леко непривично, но коя съм аз съдя, нали? Моя милост предпочиташе интеревюираният първи да започне разговора, за да може аз да се намеся там, където ми е интересно или пък съм решила, че на читателя би било интересно.
Един човек, поне според мен, говори по-лесно за себе си, когато той сам избира с какво да започне. А намери ли началото после думите излизат една по една от устните му и формират един интересен, и доста често забавeн, разговор, без той да усети, че бива интервюиран. И аз като един добър белетрист съм там, за да помагам, дооформям и естествено записвам това, което се изрича. Стоях твърдо зад теорията, че в непринудеността е ключът към успеха един вид.
- Музи, шоколад, канела... Или пък летящи крави, изборът е в твоите ръце.- засмях се весело, поглеждайки го с интерес. Е, писателю, какво ще избереш?

- Всъщност и аз обичам.- успях да го прекъсна за миг с изречението си, но понякога думите изминаваха пътя от съзнанието ми до устните, без да се спират за одобрение, така че Скот би трябвало да ме извини. А и всъщност, може би, подсъзнателно държах да изкажа факта, тъй като щом човек говореше за себе си, значеше, че се обича, при това много. Твърдо вярвах в себелюбието и мое мнение бе, че ако сам не се обичаш, няма как и хората да те обичат. По тази причина, колкото повече говориш сам за себе си, толкова повече се обичаш. Малко перефразирах Мечо Пух, но не вярвам той да ми се разсърди, а и ако се налага ще му платя авторски права за цитата, понеже бе един от любимите ми. "Колкото повече, толкова повече." Изречението си имаше собствено очарование и въпреки че за някои звучеше прекалено наивно, аз бях убедена, че жълтият мечок има право.
В мига, в който извади очилата си, на лицето ми се появи странна гримаса. Нещо средно между тип "сканиране с поглед" и "защо приспособленията за виждане ми изглеждат толкова познати". Реших да преглътна и двете, за да се усмихна ведро, когато ги постави пред очите си. А последвалият коментар ме накара да се засмея и уж започнах да записвам нещо на белия лист. Записвам бе силно казано, тъй като нарисувах два квадрата плюс окръжност и триъгълник, но се опитвах да заблудя Скот, че наистина последните му думи бяха чинно изографисани върху редовете.
- Не успя да ме спреш навреме...- клатех престорено печално глава, докато се опитвах да подтисна кикота си и за мое учудване успях... точно за 3 секунди преди блъфът ми да бъде разбит от самата мен.- Не бих го записала.- отхвърлих твърдението, защото на всеки човек му бе позволено да има своите малки, макар и понякога странни, навици. Примерно, за да си повдигна настроението, у дома често ходех по бельо, тъй че надали бях особено надежден съдник.- Но пък го запомних и ако някога го закъсам откъм финанси, може да реша да те изнудвам. Добра идея, ще си я запиша- говорех развеселено, докато с очи се опитвах да следя реакциите му по повод изказванията ми. Определено, ако смяташе да се спасява от мен, сега бе моментът. Поклатих глава смеейки се, малко преди да се съсредоточа отново. Интервюто се нуждаеше от вниманието ми, а аз май се разсейвах прекалено лесно.
Водех си кратки бележки изпълнени със съкращения или рисунки, но така ми бе по-удобно да следя мисълта му и да запомням какво точно ми бе казал. Обичах, когато писателите говореха за музите си и респективно моментните вдъхновения. Винаги се присещаха за интересни и често забавни истории, с които съпровождаха теориите си относно стимула за писане. И тази на Скот не закъсня, затова на устните ми се появи усмивка.
- Дори аз бих го направила, а мисля, че съм свикнала да чувам странни неща.- засмях се на разказа му.- А и малко от жените в 21-ви век вярват в музи и романтика...- изказах факта напълно спокойно, макар че сигурно звучах цинично и предполагам на една жена не й отива такъв език, но думите, за пореден път, пропуснаха междинната спирка за одобрение.

Вървях по улиците на града с тъмни очила, които предпазваха очите ми от силното слънце. Не бях почитател на слънчевата светлина или на топлината- предпочитах хладно и тъмно, но се примирявах идеята да отида в Холивуд си беше лично моя и на никой друг. Русата ми коса се превръщаше в златна от светлината. Огледах се отчаяно, за някое заведение и пред очите ми изникна Старбъкс. Влязох вътре и вървях почти безшумно, което се дължеше на ниските ми обувки, тип "пантофка". Тръснах глава и преметнах косата си от едната страна на рамото. Вътре беше блажен хлад и бе празно, ако не броим момчето, което стоеше зад бара. С лека крачка се доближих дотам и си поръчах айс еспресо без сметана. Направата му отне не повече от 2 минути. Усмихнах се. Явно си разбираше от работата. Извадих необходимите пари от джоба си, мислейки си как никога няма да се науча, че трябва да използвам портмоне за тези работи, и му ги подадох. Взех внимателно чашата си и тръгнах към най- забутаното сепаре, което тънеше в полу- мрак и бе точно под единия климатик. Пътьом грабнах една искрящо- зелена сламка и я пъхнах във високата чаша, огъвайки предната й част. Седнах на набелязаната маса или по- точно на удобното тумбесто диванче до нея. Климатикът приятно лъхаше на гърба, врата и главата ми. Протегнах крака под масата и отпих доволно от кафето, както котарак от мляко. Беше леденостудено и момчето абсолютно точно бе нацелило вкуса ми. Усмихнах се и се облегнах назад, потъвайки в, както ми се струваше, милион мини- възглавнички. Извадих телефона си от чантата и реших да проверя какво ново- какво старо в интернет. Видях, че мога да използвам Wi-Fi мрежата на кафенето. Отидох до бара.
- Хей ще може ли паролата за интернета?- попитах момчето. Той ми се усмихна и отвърна положително. Подадох му телефона и той я написа.
- Благодаря.- казах и се усмихнах широко. Седнах на старото си място и обхождах най- различни сайтове като от време на време отпивах от еспресото.