Starbucks

First topic message reminder :


Старбъкс е едно страшно любимо място на всички тийнейджъри, а и не само. И на звездите. Доста често, тук можете да се натъкнете на любимия си актьор. Кафенето има маси и отвън, тъй че, когато е топло, клиентите могат да сядат на чист въздух.

- Ако броим и стажа, значи става почти година...- говорех някак замислено, докато свивах и отпусках пръсти опитвайки се да преброя колко месеца точно бях служител във Vogue, но прекъсването ми, за да работя в онзи вестник в Ню Йорк объркваше сметките ми. А и след поредното кафе, не вярвах, че математиката ми върви. Всъщност тя никога не ми е вървяла, но поне трябваше да мога да го сметна, нали? Хайде, Елеонора, това са просто някакви си цифри! Скарах си се наум, тъй като в момента сто на сто звучах като абсолютната блондинка. Поклатих глава и миг по-късно вече заявявах напълно сигурна.- Десет месеца, две седмици и четири дни. За часове и секунди не мога да кажа.- пошегувах се със себе си, понеже надали някой друг можеше с такав точност да заяви откога е служител там, където работи. До преди малко и аз не можех, но това не ми пречеше в момента да се гордея със себе си. Напълно заслужено или поне аз така реших. А това ми стигаше, щом аз се гордеех със себе си, то, рано или късно, и другите щяха да го направят!
- Честно казано твое право е да знаеш, нищо, че аз не започнах с това.- опровергах го весело, всъщност опровергах и казаното от мен преди малко, но се случват и такива неща. В един момент да кажеш нещо, а в следващия да осъзнаеш, че е напълно грешно. Поне се "хващах" на време и поправях грешката си още в зародиш, тъй като после всичко ставаше една огромна каша, в която затъваш.
Прехапах устна, защото започвах да се улисвам в мисли и нищо чудно да пропусна да си вадя записки. А това щеше да е наистина огромен пропуск за моята скромна персона, но като е толкова разсеяна, предполагам, че й се пада нещо подобно. Туко-виж се научила на немски ред и дисциплина.
- Обикновено "кръстоските" са най-интересни.- констатирах съгласявайки се с него, забучила поглед в листа, тъй като все още си водех записки. След това навдигнах поглед и по неговия отсъдих, че последното го бях казала гласно. Засмях се развеселено и прибрах някои от кичурите зад ухото си мислейки върху нещо.
- Да продължавам ли с "терора" или желаеш почивка?- смених темата, тъй като моята ръка се нуждаеше от минута или две, колкото да си "вземе дъх" и бе готова за нови подвизи.

Щом чашата с кафе бе поставена пред мен на лицето ми се появи неподправена усмивка. Препдолагам приличах на дете в сладкарски магазин, но това е да си кафезависим не е лесно. Завъртях очи, тъй като иронията ми прозвуча не на място. Не ми отиваше да се правя на жертва, така че съвсем спокойно можех да си спестя последното. Поклатих глава, за да разкарам самокритиката и да се насладя на кафето, което отново беше в промишлени количества, ни иначе не ми беше вкусно.
- Хм...- засмислих се за миг над въпроса, колкото да отпия веджнъж и се заех да изброявам мечтаните от мен професии и призвания.- Исках да бъда пони, после фея, динозавър, космонавт, балерина, принцеса, птица. Мисля, че исках да стана и наемен убиец, но брат ми прекъсна всичките ми опити да бъда, каквото и да било от изброените, още в зародиш. Явно е знаел преди мен каква желая да бъда.- кимнах някак вяло, преди да се разсмея на всичките си опити, които рано или късно Хенри проваляше. Не ми даваше да се занимавам с "опасни" неща като катерене по дърветата, тъй като съм щяла да си счупя нещо. А аз просто исках да полетя, да бъда птица, дори да се съзтезавам със самолетите, но за жалост така и не успях да литна. Освен веднъж, паднах от последния рафт на библиотеката, но бях решила, че от мен ще излезе страхотен Зоро. Кой да знае, че тя не беше закрепена стабилно за стената. Определено не и аз, но поне си осигурих краткотраен полет, макар че кацането не струваше, а и болеше прекалено. Важното е, че го преживях само със счупена ръка и забрана повече да не доближавам високи неща. И сега, напук на всички у дома, живеех на последния етаж, най-високият възможен в сградата ми.
- Искал си да бъдеш само каубой?- усетих се как повдигам учудено вежда, тъй като чак сега се замислих за неговото желание.- Боже, а аз вярвах толкова убедено в себе си, че ще се справя с всичко от това.. Била съм наивно дете.- поклатих глава смеейки се, защото надали щеше да ме бива като наемен убиец или пък пони. Нещо не си се представях и като балерина, така че май трябваше да благодаря на Хенри за възспирането.

-Иска ти се! Щях да бъда прекалено добра в работата си и никога нямаше да можеш да ме уличиш, в каквото и да било!- толкова убедено му заявих теорията си, че дори аз бих си повярвала, ако не знаех, че кръвта ме ужасяваше. По тази причина не обичах да пипам сурово месо, камо ли пък да тръгна да гърмя по хората, защото еди-кой-си-ми казал така. Щом той имаше желанието да ходи и да стреля сам. Аз не бих го направила. Не вярвах, че някой заслужава да бъде убит, защото все още вярвах в доброто у хора. Пазех си онази детска невинност, с която гледах на живота по съвсем различен начин и мислех, че всичко е цветя и рози. Ала тя беше толкова на дълбоко "погребана", че никой нямаше шанса да я види, освен, ако не е заслужил да му я разкрия.
- Лъжа, никога не бих била добър наемен убиец. Обичам живота прекалено, за да го отнема от някого другиго.- признах си замислила се за миг. Все пак честността преди всичко, нали? Или поне за мен тя бе преди всичко. Казвах, каквото мисля без заобикалки и право в очите, тъй като за мен това беше най-справедливо. А и не желаех да се впрягам заради чужди проблеми, моите са ми напълно достатъчни.
- Баща ми се е отказал от журналистиката и е записал право вместо това. Неговия избор така и не го разбрах, но одобрявам твоя!- кимнах отчетливо и се усмихнах развеселена. Наистина, не виждах магията в правото, така че напълно разбирах Скот защо е решил да го изостави. Законите не заслужаваха креативни хора като нас! Брей, Елеонора, най-накрая прояви тази твоя си "скромност"?! Подкачих се сама, а малко след това завъртях очи. Определено, ме биваше да ядосвам сама себе си.
- Заради конете бих се навила и аз.- отвърнах смеейки се, тъй като в съзнанието си вече се представял яхнала кон, а това щеше да е наистина забавно.

- Добро измъкване...- похвалих го през смях, тъй като контратира подобието ми на забележка успешно. Клатех глава все още смеейки се и опитвайки се да си се представя в съда. Еми, не ми отиваше! Затова се надявах никога да не бъда достатъчно "достойна", за да се явя пред съдия, нищо, че си имах осигурена защита в лицето на Скот. Нямаше да се спогодя със съдбата да бъда в клетка. Обичах прекалено свободата си, за да я подаря на някого другиго. Тя си беше моя и само моя.
- Мога да обуя същите ботуши и без да се налага да израждам крави!- уведомих го сериозно и мислейки си, че по тази начин ще разбия теорията му за каубои на пух и прах. Но пък бях права или поне бях права за себе си, тъй като не се нуждаех от пустош и коне, за да си сложа ботуши високи до коленете. Стигаше ми и температура около нулата, можеше и сняг, но не беше за предпочитане, тъй като така и не успях да се науча на фигуризъм.
- Поне си бил послушен. Моя милост твърдо отказваше да се вслуша, в когото и да било от родителските тела. Щом разбрах какво желая, си го преследвах докрай, без тяхната намеса.- вдигнах рамене опитвайки се да обясня защо бях решила така. Може би трябваше да запиша това, което родителите ми желаеха... Не, звучеше абсурдно. Явно наистина ми липсваше послушание, тъй като нашите все още нямат право да взимат решения за мен и моя живот. Могат да присъстват само и единствено като публика.
- Ако беше станал адвокат, можеше да пишеш романи по случаите си...- предложих му замислено, докато навдигах чашата си с кафе. Отпих голяма глътка, докато наблюдавах реакцията му по повод думите ми.

Какво можеше да прави Скарлет през подобна скучна вечер, освен да потърси някое приятно място, където да загуби част от времето си. Най-близкото кафене идеално се вписваше в идеите й. Старбъкс се различаваше от онези кафенета из улиците. Тук можеше просто да постоиш, надявайки се, че ще откриеш нещо интересно и през това време да загубиш част от времето, което ти е свободно. Жалко, че имаше и достъп до интернет, защото сега почти всички маси бяха заети. Всеки бе забравил за тежкия ден в офиса, но нямаше желание да се прибира и пропиляваше часовете тук. Скарлет си взе едно виенско кафе, което едва ли бе чак толкова виенско, колкото в обикновено кафене, но тя нямаше големи претенции. Накрая съзря една свободна маса и побърза да седне преди да са я заели, защото колкото и пълно да изглеждаше отвън, все пак идваха нови и нови хора, надявайки се, че там някъде в някой кът ще има свободно местенце. Селестина отпи от кафето и се убеди, че не бе истинско виенско кафе, и огледа хората, които попадава в полезрението й.

Пръстите ѝ пробягаха по клавиатурата на мини лаптопа. Ноутбук - последен писък на модерната технология, или поне така каза стеснителното момче от магазина.
Всъщност Ребека се съмняваше доколко китайците можеха да вложат ум в машинария, но реши да не задълбава излишно, след като въпросната машинария вършеше отлично работата си. В последно време редакторката не се разделяше с него и беше приятно изненадана да открие, че в Старбъкс има и безжичен интернет. Две точки за противниковия отбор - отлично кафе и удобна възможност да отхвърли още работа. Но след насъбралите се безсънни нощи и промишленото количесто кофеин, стреса при Бекс се проявяваше като непоносимо главоболие.
Русокосата се намести неловко на стола си и усети как мислите в главата ѝ се бореха за внимание, подобно на рояк пчели. Погледът ѝ се спря на високата чаша с живителна течност и едва доловимо въздъхна.
"Като сме почнали с вредните навици...", проточи на ум Скар и грабна чантата от стола си.
За пореден път тя се убеди, че действително в женската чанта има всичко, но не и ред, след няколо минути безплодно издирване на картонената кутия. Момичето слепешката продължи да рови из чантата си, твърдо убедена, че някъде там има кутия с цигари. Усилията на Бека най-накрая бяха възнаградени, когато пръстите ѝ се обвиха около съмнително лекичката кутия.
С извесно разочарование откри двете самотни цигари, но миг по-късно осъзна...
- Проклятие! - изсъска блондинката, когато откри, че запалката ѝ липсва.
Явно светът е решил да се обърне срещу нея в тази вечер. Безсмислено бе да търси каквото и да било в дамскта си чанта, когато някак разсеяно редакторката забеляза момичето, което тъкмо се настани на съседното до нея място.
- Извинете, - започна Бекс леко нерешително. - случайно да ви се намира запалка или пък кибрит? - попита тя с ясно доловима надежда в гласа си.

Скарлет погледна към непознатата. Тя не пушеше, следователно не бе логично да има запалка или кибрит, но от друга страна си имаше и други причини, по които да носи. Понякога се опитваше да откаже баща си от този вреден навик и редовно скриваше запалките му, а след това така и не изкорени този навик. Селестина се разрови из чантата си. Сигурна бе, че там някъде се криеше някоя стара запалка, освен ако не бе я изкарала извън чантата по неясна причина.
- Мисля, че трябва да имам. - кимна леко тя, докато продължаваше да издирва това малко нещо. Накрая откри това, което търсеше. Не беше точно това, което мислеше, че носи, но все пак беше някаква си запалка и единствено се надяваше все още да е способна да фукционира правилно.
- Заповядай. - усмихна се Скарлет, подавайки запалката към момичето. Вероятно това бе края на разговора, но нали всеки човек се сблъскваше в подобни разговори всеки ден и не всички бяха нещо повече от проява на услужливост и едно взаимно "благодаря". Евърууд дори не знаеше защо мисли точно над тези неща, след като никога преди не се бе питала защо подобни спонтанни и ежедневни разговори бяха толкова кратки. Веднага след като забрави мислите си или по-точно си наложи да ги забрави, тъй като бяха прекалено безсмислени и лишени от точен отговор, Скарлет забеляза, че момичето бе тук от по-отдавана.
- Хубаво е, че има безжичен интернет. - констатира Скарлет, въпреки че по всички си личеше, че тя не се възползва от тази услуга, нито дори проявяваше интерес към нея, но бе забелязала, че другото момиче сигурно се възползваше и от тази услуга, освен от доброто кафе. Да, хубаво кафе като вкус, но не всяко кафе можеше да се превърне в нещо за бързо консумиране, каквито бяха целите на това заведение. Все пак нали Старбъкс се славеше точно с онази слава, че винаги можеш да минеш и да си вземеш кафе, когато бързаш, а не да се тормозиш с онези полуводнисти кафета от най-близкия автомат.

През цялото време Бека напрегнато бе вперила поглед в чантата на светлокосото момиче, сякаш очакваше от там да изскочи заек или нещо подобно. Е, не се зарадва по-малко, когато от там излезе малка остаряла запалка. Напротив, дори трябваше да се въздържи да не изръкопляска, но се примири със стаена въздишка.
- Благодаря. - изрече русокосата, като за миг срещна погледа на момичето и пое металното приспособление от ръцете ѝ. Разсеяно забеляза, че запалката наистина бе стара, съдейки по цвета на медната обвивка и тежестта ѝ, типична за изминалия век.
После, когато Бекс издърпа една цигара, вече не обръщаше внимание на визията ѝ. След няколко неуспешни опити - през които Ребека бе готова да обвини света в конспирация и да заклейми съдбата за кучка - тя най-накрая успя да запали и почти мигновено последва силно дръпване. На лицето на русокосата се изписа блажена усмивка и тя издиша сивия дим, който образуваше причудливи форми във въздуха.
Искаше ѝ се да вярва, че главоболието ѝ намалява, но по-скоро си въобразяваше. Дължеше го на факта, че в момента бе твърде съсредоточена във вдишването и издишването, отколкото пулсиращата болка в слепоочията си.
В същия миг, редакторката улови недоволния поглед на сервитьорката и се сдържа да ѝ покаже любимата си комбинация от пръсти.
- Хубаво е, че има безжичен интернет. - долетя до нея гласът на светлокосото момиче и Бекс объркано извърна глава към нея.
- Мо-... - понечи да попита, когато внезапно думите достигнаха до съзнанието ѝ и добиха смисъл. - А, да! Не знам какво щях да правя, ако трябваше да чакам още два часа, за да стигна у дома. - подсмихна се тя и впери невиждащ поглед в екрана пред себе си.
Бека не си падаше по неловкото мълчание и последвалата тишина я изнервяше допълнително. Затова след кратък размисъл, хвана цигарата с другата си ръка и подаде вече свободната, към момичето до нея.
- Аз съм Ребека. - представи се русокосата, продължавайки на ум, "...и съм ти страшно благодарна!"
Реши да спести тази подробност - току виж я караше да изглежда като отчаян пушач - и усети как на лицето ѝ се изписва приветлива усмивка.

Скарлет никога не бе предположила, че тази стара запалка можеше да бъде жизненоважна за някой. Никога не я беше приемала за нещо ценно. Просто бе част от навик, но сега се почувства изключително горда, че носи подобно нещо.
- Аз съм Скарлет. - представи се и тя, подавайки ръка към момичето. Още в началото си предстоящия им разговор й се стори странен, защото всичко започваше в такова кафене с коментар за удобството на безжичния интернет и търсенето на една запалка, която бе липсваща за Ребека.
- Какво работиш, че ти е толкова нужен достъпа до интернет? - попита с интерес Евърууд и взе кафето си в ръка, премествайки се на съседната маса, където се бе настанило другото момиче. Предполагаше, че разпитва за някой доста лични неща, защото може би това не беше свързано с работа. Въпреки това Селестина не успя да възспре любопитството си. Понякога прекаляваше с него, но винаги имаше навика да попита това, което я интересува. Най-обичаше да задава въпроси. Една бегла усмивка се появи на лицето й, когато за втори път Ребека вдигна поглед от компютъра си, за да я погледне. Сигурно дори бе трети път, защото преди да се премести на масата, тя още веднъж бе погледнала в посока на лаптопа. Скарлет се замисли, че някой ден може би щеше да се възползва от този интернет, но пък какво щеше да прави тя с един лаптоп, след като нищо не я задължаваше да използва подобен вид техника за нещо друго освен свободно време, а през по-голямата част от него тя предпочиташе да бъде някъде извън четири стени и на спокойствие. В компютрите не виждаше това спокойствие, но може би в някой дъждовен ден щеше да се възползва от това удобство.
- Въпросът не бе достатъчно личен, нали? - попита Скарлет, очаквайки, че няма да получи отговор, след като досега не го бе получила. В такъв случай можеше единствено да промени темата, но реши да изчака поне отговор на втория си въпрос.

Скарлет Селестина Евърууд написа:---

След ръкостискането отново последва пауза, през която Ребека се ровеше в съзнанието си за някоя по-обикновена тема на разговор. Да си говорят за хубавото кафе? Не, твърде банално. Да се разпитват за подробности от живота? Изключено - прекалено досадно начинание. Времето? Неутрална тема, с която нямаше как да засегнеш другия. Но все пак не достатъчно интересна в очите на Бека. Какво да се прави, нея просто не я биваше в запознанствата или поне частта след размяната на имена.
През цялото това време, докато разсъждаваше, редакторката несъзнателно бе вперила поглед в екра на лаптопа си и дори не забеляза преместването на Скарлет. Ето защо леко подскочи, когато чу въпроса на светлокосото момиче, при това по-отблизо, отколкото бе очаквала. Объркано изражение се изписа на лицето на Бекс и тя отвори уста да отговори, но внезапно примигване привлече вниманието ѝ вместо това.
Русокосата плъзна пръстите си по миниатурните клавиши - при това все още с цигарата в ръка - и сърдито изгледа прозореца със съобщения. Последва изнервена въздишка от нейна страна и тя побърза да свие ръка в юмрук, преди да е избухнала насред кафенето. С огромно усилие се помъчи да не мисли за закъсняващата статия и в опит да се откъсне от света наречен "9999 начина да ти скъсат нервите", дръпна отново от цигарата.
Едва тогава като че ли за първи път забеляза момичето пред нея - главната причина бе, че тя беше задала втори въпрос - и се усмихна извинително.
- Всъщност в момента не ползвам интернет, но постоянно ми трябва за нещо - било то да проверя факти, или за да се свържа с някого. - обясни русокосата, отговаряйки със закъснение. - Рисковете на професията. - допълни с усмивка и сви рамене.
После сякаш си припомни, че Скарлет я беше попитала още нещо.
- Защо трябва да е личен? В крайна сметка целта не е да си разкажеш майчиното мляко в рамките на пет минути. Лично аз не съм особен почитател на скучноватите разговори кой с колко е завърши колежа, какви домашни любимци има и пр.
Внезапно Бекс замълча, осъзнала че тя не е център на вселената и може би Скарлет обичаше този тип разговори, чиято репутация русокосата току-що бе опетнила. Е, ако се стигнеше до тях за нея не бе проблем да говори - разкази не ѝ липсваха. Но след като момичето срещу нея не реагира за няколко секунди, Бека реши да поеме посоката на разговора в свои ръце.
- Добре, какво ще кажеш да си спретнем едно нетрадиционно запознанство? Да избягаме от клишетата за професия, години, гаджета и т.н. Кажи ми, например... - в този миг, Ребека сериозно разтършува из съзнанието си за нещо нетипично и замислено прехапа устни. - Как получи първия си белег? - реши накрая и се усмихна, доволна от себе си за измисления въпрос. Все пак, всеки имаше някакви белези от първото каране на колело или просто фатален опит с кухненски потребности.
И с все същата усмивка, тя зачака да узнае отговора на светлокосото момиче срещу нея.

Скарлет не отговори веднага. Никога се бе замисляла как точно е получила първия си белег, а дори не бе сигурна, че има такъв. Деството й бе прекалено спокойно, за да падне от каквото и да било, но сигурно все някога бе падала. Въпросът бе дали имаше някакъв белег от нещо такова. Едва се сдържаше да не стане насред кафенето и да започне да търси някой стар белег. Естествено винаги можеше да каже, че не помни или че няма такъв, но и в двата случая нещо щеше да я измъчва отвърте, защото искаше да даде достоверен отговор, а не такъв, който да я измъкне от положението, но след време да се превърне в една дребна лъжа просто защото в този момент тя не е знаела отговора.
- Оу, това бе доста отдавна. Още като започвах първите си уроци по балет. - каза изведнъж Селестина и дори самата тя се стресна от тона си. В главата си бе готова да признае, че наистина няма представа дали има такъв белег или откъде е той, но точно в този миг се сети за най-ранното си детство. Когато майка й бе толкова обезпокоена за нейното бляскаво бъдеще и я записваше на какво ли не, за да влезе в елитен университет. Така се бе започнало и с балета, който Скарлет не харесваше особено, а от своя страна учителките й не бяха доволни, че тя не полагаше големи усилия и винаги я подтикваха да се старае все повече и повече, докато един ден, докато се опитваше да оправдае очакванията им Скарлет се препъна по някакъв доста особен начин и се поряза на нещо неясно, но до ден днешен си имаше белег на лявата длан от тази случка. С времето дотолкова бе свикнала с него, че рядко се сещаше, че това не бе по рождение.
- На една от репетициите се порязах. - обясни момичето и вдигна лявата си ръка, за да докаже думите си. Веднага в съзнанието й изникна и друга случка, когато бе още по-малка и се бе опарила на един от котлоните в кухнята, но май нямаше останал белег. Не, определено нямаше, така че не можеше да приеме това като отговор на въпроса, но ако той бе поднесен като първият ти лош спомен, то сигурно тази случка щеше да е идеалния отговор.
- Ами при теб? - попита на свой ред Скарлет и се усмихна леко. Вече отново бе смъкнала лявата си ръка на масата и от скука си играеше с чашата, очаквайки отговора на Ребека. Ако продължаваше да си играе с тази чаша, сигурно скоро щеше да я събори, но Евърууд не мислеше за това, така че опастността от това начинание ставаше все по-голяма. Не очакваше светкавичен отговор, въпреки че тя вече бе имала доста време, в което да помисли над отговора си, така че сигурно си бе припомнила тази част от цялостното си съществуване. Точно това бе хубаво да си втори при отговора на даде въпрос. Докато очакваш да чуеш отгова на някой, винаги можеш да подготвиш своя, но явно мислите на Бека бяха заети с нещо по-важно в момента, в който Скарлет си припомняше всичко това, защото тя не сподели веднага своята белязана история. Селестина на смяташе да я съди, беше търпелива щеше да изчака. Все пак не беше лесно да си припомниш точно кога за първи път си паднал или направил нещо, от което ти е останал белег, при условие, че в кръвта на всички малки деца бе да падат и стават ежедневно. Евърууд за пореден път отпи от кафето си и се загледа навън, намирайки следенето на хора с поглед за много интересно, а и определено й спестяваше скуката от неловката тишина, която се бе настанила между тях. Тя тъкмо върна поглед към Ребека, когато и забеляза, че момичето явно бе готово с отговора си и за момент се зарадва, че просто не са прекъснали разговора, както бе помислила в последните две-три секунди.

Ребека слушаше внимателно момичето и даже наостри уши, когато чу думата "балет".
С това Скарлет се извиси в очите ѝ и я спечели несъмнено. Русокосата също беше играла балет и дори да не го признаваше пред взискателната си майка - уроците ѝ се харесваха. Това може би бе единственото така наречено "задължение", което вършеше с удоволствие и не през пръсти. Добре де, свиренето на цигулка също беше приятно, но в началото въобще не се понрави на Бекс, която искаше още от втория ден да е виртуозен музикант.
В балета намираше успокоение, а и харесваше грацията и волността на движенията. Сякаш рисуваш емоции с тялото си, под контрола на музиката. Усещането не можеше да се сравни с никое друго и може би затова Бека полагаше толкова усилия.
Но да се върнем в настоящето, където Ребека се мъчеше да свърже чертите на Скарлет с някоя известна балерина. След няколко секунди обаче се отказа, твърдо решена, че момичето не се изявява на сцената. Или поне не такава, за каквато си мислеше Ребека, след като ѝ стори, че Скарлет също е актриса.
Но сега не искаше да задава баналните въпроси, които ѝ бяха до болка познати. Щеше да се задоволи само с предположенията си, пък по-късно може и да стане въпрос някъде из процеса на общуване.
Когато Скарлет върна въпроса към нея, Бекс осъзна, че си е вкарала автогол. Или поне донякъде, защото първия белег, за които се сети беше този под лявата ѝ вежда. Ръката ѝ несъзнателно се стрелна към мястото и леко го докосна - да, едва се забелязваше, но тя знаеше че е там. Редакторката неволно си припомни как го бе получила, ала това беше период от живота ѝ, към който не искаше да се връща. Затова когато осъзна, че мислите ѝ са отлетяли в друга посока, тръсна леко глава и погледна момичето пред нея, за да се разсее.
- Амии.. - започна Бека леко нерешително и отново прехапа устни. Аха! Коляното ѝ! - Най-ранният белег, за който се сещам е този на коляното ми. - обясни русокосата и леко се извъртя на стола си, кръстосвайки крака, за да покаже доказателството. - Бях на пет или шест. Едно момиче в детската градина ми открадна плюшеното мече и.. - последва невинна усмивка и свиване на рамене, сякаш в момента обсъждат цвета на стените. - аз я нападнах. После ми се наложи да бягам от осемгодишният ѝ брат и имах близка среща с асфалта, а в резултат... - Ребека посочи коляното си, на което едва се различаваше тънка, леко изпъкнала бледа линийка и леко се подсмихна.
В следващия миг редакторката се зачуди какво да попита сега, след като Скарлет оново замлъкна, оставяйки конците в нейни ръце. Хрумваха ѝ какви ли не въпроси, но или бяха твърде лични, или прекалено клиширани. Сетне ѝ дойде една идея и тя реши да действа смело и смахнато. Все пак, любопитството не беше престъпление.
- Имала ли си плакати в стаята си? - понечи да довърши "И какви?", но си помисли, чевероятно се подразбира от само себе си. Сви едва забележимо рамене, сякаш на себе си и допи последните останки кафе, докато наблюдаваше Скарлет над ръба на чашата.

Скарлет слушаше внимателно разказа на Ребека. Бе доста по-интересен от нейния. Тя никога не бе имала такива проблеми в детската градина, защото така и не бе ходила на такова място. Докато не бе време за училище, тя не бе срещала други деца, затова и трудно се сприятеляваше, а ако нямаше толкова истински приятели, нямаше и как някой да й вземе нещо. Сега Селестина се почувства изключително различна и странна, но побър за прогони тези мисли. Не искаше да показва някакви чувства на самосъжеление през новата си позната. Постепенно започваше да харесва момиче, което стоеше пред нея и може би щеше да я нейното спасение за двата часа, които й оставаха до приятната среща с уютния дом.
Въпросът на Бека веднага я изведе от мислите й. Плакатите бяха за деца под нейното ниво. Това бе първата й мисъл, щом чу въпросът. Това не бяха нейни думи, а думи, които майка й използваше, за да й внуши, че е нещо повече от останалите. Като дете не бе имала плакати в стаята си. Положението беше такова до момента, в който тя нямаше никакво право над живота си. Все пак дори тази промяна не донесе съществена промяна в стаята й, защото стените вече бяха отрупани с малка част от картините, които рисуваше, така че се размина с плакатите, но в сегашния й дом имаше леки проблясъци на подобен бунт. Беше отредила една от стените за нещо като табло, където лепеше всичко, което й хареса. Внезапно Евърууд осъзна, че бе прекарала прекалено дълго време в мълчание, а това съвсем не бе обичайно за нея. Вероятно самата странност на запознанството им я караше да преоткрива някой спомени. Ако я питаха за минало, настояще и бъдещи планове, щеше да е готова с отговора си. При всяко запознанство се питаха нещо от този сорт и за всеки банален отговор, Скарлет имаше отговор, който в течение на времето и множеството повтаряния беше също толкова банален.
- Аз... В момента имам плакати. Не точно плакати, защото смисълът леко се различава, но имам нещо подобно. Има си стена в стаята, на която лепя всичко, което ми хареса, където и се намират някой плакати. - заговори Скарлет. Щеше да е трудно да обясни всичко това, до което бе стигнала преди секунди. Отново започваше да се чувства странно, заради странните си хобита, които имаше като малка.
- Преди нямах. Стаята ми бе украсена единствно от картините, които сама рисувах, когато ми бе твърде скучно от поредните занимания, които майка ми избираше. Дори не осъзнавах тяхната липса. Може би беше така и защото тогава нямах определени предпочитания към някой или нещо, за да се гордее, че притежавам плакат. - продължи момичето, надявайки се, че не звучеше чак толкова странно. Тя наистина не бе изградила особени предпочитания по онова време и едва ли щеше да е първата, която да се втурне за нечий плакат. Това доста я отличаваше, но поне беше изход от неловката ситуация.