Кафене "Magic'

Докато чаках да навън пред тоалетната огледах хората всеки беше с някой и си говореха и смееха .Аз все се опитвах да завързвам прятелства,но нищо не ставаше.Бях от скоро тук срещнах 3-4 човек,но с никой от тях не подържах никаква връзка.Винаги бях сама.От 1 седмица бях тук и вече исках да си тръгна липсваше ми семейството и приятелите,но трябваше да остана ,за да успея да се докажа на родителите ми.Клеъри излезе от тоалетната и каза,че изглежда супер смешно,но аз не мислих така беше супер сладка и нямаше от какво да се притеснява.По-добре така от колкото да ходи мокра.
-Спокойно ,добре си.-казах аз.-Много странно запознаство не мислиш ли?-попитах аз.-И ти ли си сама тук,защото аз съм .Много е трудно да намериш приятели в този град.-отчаяно я погледнах .

Почивката ми се отрази перфектно.Плаж,слънце,алкохол и жени...да със сигурност си прекарах добре.Когато се прибрах не правех нищо по различно от това.Всяка вечер бях по дискотеките,баровете,а после по цял ден мързелувах в леглото.
След поредният купон и супищата изпити алкохол се събудих в леглото си с ужасно главоболие,имах чувството,че главата ще ми се пръсне всеки момент.Когато отворих очи,слънцето веднага ме прониза и се завих с чершафа отново.След около половин час реших да се опълча на ужасната светлина и надигнах глава из под чершафа и станах с бавна и мързелива стъпка,като се почесах по гърба.Слязох в кухнята още по боксерки и тръгнах да си наливам кафе от каната..но.. за мое съжаление нямаше нито капка.
-Страхотно сега ще трябва да изляза да си взема...-Отидох отново до спалнята и отворих гардероба,като облякох една бяла тениска,сини дънки,заедно с маратонки,сложих очилата и излзяох.
Докато търсех някой магазин очите ми зърнаха едно кафене.Защо аз да се мъча да правя,като ще ми го дадат готово?Казах си и влязох вътре.Когато отидох до касата едно момиче недоволстваше и всички я гледаха.
-Едно късо и отровно кафе.-Поръчах с изстънен глас и извадих портфейла от задния си джоб и платих на момичето.
-Защо се карате в този ранен час?Аз бих си изпил първо кафето.-УСмихнах се,като се обърнах към непознатата.

Засмях се.
-Не ми се карай.-Погледнах с миловиден поглед и взех кафето си в ръка.
Момичето показа сенките си из под ретро очилата с които беше и каза,че причината да се кара с продавачката беше,че е още пияна.
-Позната история.-Усмихнах се.
-Станах преди 10 минути,а си легнах преди половин час.-Оточних и се засмях.
Момичето изглеждаше приятно и забавно,а и обичаше алкохола и купоните значи щяхме да си допаднем.
-Според мен най-големият ми враг в момента са слънцето и лошият алкохол.Май след нощната вечер няма да вкуся алкохол до...другата неделя.-Изкривих леко уста уж замислено.
-Междудругото,аз съм Дейвид.Приятно ми е.-Усмихнах се приятелски и подадох свободната си ръка към непознатата.

-Харесва ми мисълта ти за дрехите и телевизора.-Отговорих и се усмихнах лукаво.
Момичето се приближи и се представи.Казваше се Алисия.
-Мерси за комплимента,твоите също.-Отбелязах.
Признавам,че предложението и звучеше изкушаващо.Какво пък,беше хубава и забавна.
-Хайде.Имам идея.Да се махаме от тук.-Казах,като я хванах за ръката и излязохме от кафенето.Спряхме при първият магазин за алкохол и взех бутилка текила.
-Мисля,че мога да осъвършенствам идеята ти за водката.-Казах,като тръгнахме към нас.
Когато стигнахме отидохме в кухнята,като извадих сол и лимон.
-Хмм,май това е по добре не мислиш ли?-Държах бутилката,зедно с лимона и солта в ръцете си,като се бях приближил до Алисия и се усмихвах.

Това забутано кафене бе идеално за срещата, която си бяхме уговорили тримата с Мел и Стейс. Тъй като и двете бяха нещо като плячка за папараци и разни досадни журналисти, чиято работа бе да си врат носовете навсякъде, реших, че в това кафене шансът да се натъкнем на подобен досаден индивид беше по-малка... Макар че не беше много сигурно. В Холивуд дори плочките по тротоара имаха очи.

Бях си поръчал обичайното – двойно безкофеиново лате с много захар и сок от портокал, плюс чаша вода. Не можех да кажа че днес бе един от най-хубавите ми дни, но определено не беше лош. Най-накрая щях да запозная двете най-важни в живота ми (засега) – Стейси и Мел. Всъщност, като се замислих малко повече, май те бяха изобщо двете най-важни същества в живота ми засега, ако отнякъде не пъкнеха разкайващите ми се родители или някой далечен братовчед... Въпреки че и тогава не бе особено сигурно, че някой от изброените би се превърнал в един от най-важните хора в живота ми. Защото аз не се привързвах никак лесно, по обясними причини.

Припявах си някаква песен на Лед Цепелин, докато чаках да се появи едното Соле мио или другото Соле мио... Не, че знаех италиански, но така наричах (Слънце мое) на галено Стейси и Мел. Пръстите ми барабанеха по масата и аз се взирах през прозореца навън.

Още в момента в който разбрах, че ще се запозная с Мел, започнах да мисля какво да кажа, за да не отида. Само като знаех колко много ревнувах от това момиче, а дори не я познавам лично. Предполагам че след тази среща всичко щеше да се промени. Може след това да съм се успокоила, че са просто най-добри приятели без романтични чувства между тях, а пък може и да е обратното можех да осъзная, че тя има чувства към него, което ме плашеше, защото не исках да го загубя. Затова просто си мислех да се обадя в последния момент и да им кажа, че не се чувствам добре и предпочитам да си остана в къщи.
"Страхливка!"- буквално ми крещеше подсъзнанието ми. Не исках да съм такава затова станах и започнах да се оправям. Рано или късно бях наясно, че това ще се случи. Явно просто сега беше настъпил момента. чудех се какво да си облека. Нямах намерение да се мъча да впечатлявам с външен вид. Ако наистина чувствата му са такива каквито казва, ще ме хареса и без да съм сложила много грим или нещо от този сорт. Затова обух едни от дънките си съчетах го с потник и си приготвих връхна дреха. Сложих спирала и черен молив и вече бях готова да изляза. Взех чантата си и се отправих към гаража. Мястото на което трябваше да се срещнем не беше от най-известните, което означаваше, че има голям шанс утре да няма компрометиращи снимки в пресата.
Не след дълго вече паркирах пред кафенето, но доста по-дълго време ми отне да сляза от колата. Трябваше да се стегна. Поех си дълбоко въздух и тръгнах. Когато влязох вътре беше само Скайлар, което до някъде ме успокои. Поне не бяха дошли заедно. Усмихнах му се и тръгнах към него. Целунах го и седнах на стола да него. Нещата между нас бяха наистина много сложни. Все още ме беше страх от тази среща. Поръчах си само едно чокофредо и отново си поех дълбоко въздух.
- Нормално ли е да съм толкова притеснена. - обърнах се аз към него. - Дори ако трябва да съм честна изпитвам ревност от нея.- ето най-накрая си признах и не посмях да го погледна в очите, просто зачаках тя да се появи.

- Разбира се, че е нормално да си притеснена – усмихнах й се чаровно, стисвайки ръката й за миг. – Но те уверявам, че е глупаво да ревнуваш.

Стиснах устни и пуснах ръката на Стейс. Нарочно не казах, че не е нормално да ревнува, защото всъщност си беше повече от нормално. И аз постоянно я ревнувах от разните й там познати, но се опитвах да не го показвам, макар че понякога ми беше трудно да надяна маската на спокойствието, докато вътре в мен всичко бушуваше като буря в морето и ме превръщаше в бомба със закъснител, която заплашваше всеки момент да избухне, ако не бъде обезвредена навреме.

Отпих от латето, загледан в някаква кола през прозореца. От един месец се движех пеша, защото бях подарил античния си Додж на Мел в нощта, когато ме извика спешно. Нощта, в която отново наруших обещание към Стейси... Не бях горд от станалото, но не можех просто така да обърна гръб на Мел. Тя беше единствения човек, който отговаряше на някаква жалка дефиниция за „най-добър приятел”.

- Спокойно – обърнах се към Стейси. – С Мел ще си допаднете. Ще видиш.

След минутка и Мел дойде. Само като видях изражението на лицето й, и веднага ми стана ясно какво ставаше в ума й, но не показах с нищо, че съм разбрал. От онази нощ не спирах да мисля за случилото се, за странното й поведение тогава, за недомлъвките, с които говореше за човека, в който е влюбена и връзката им е невъзможна... Макар че ми беше повече от ясно кой точно визираше, просто отказвах да го приема и се борех срещу тази мисъл с всички сили.

Не. Нямаше да се откажа така лесно от приятел.

- Стейс – обърнах се към нея с усмивка и направих жест към Мел. – Това е Мел. Мел, това е Стейси.

Всякакви надежди, че тя няма дша се появи изчезнха в момента в който тя влезе през врата. Всичко в мен се пробърна. Напротив имаше причина да ревнувам и той го знаеше. Само факта че ме зарязва вечер, за да отиде при нея ме караха да се изяждам отвътре. Сърцето ми биеше страшно бързо. Погледнах към момичето и се усмихнах, като през цялото това време вътрешно си крещях да се успокоя.
- Всъщност сме се засичали и преди, но до сега не сме имали възможността да се запознаем лично.Приятно ми е. - опитах се да бъда възможно най-мила.
Тя значеше много за него и затова аз трябва да се разбирам също с нея. Сигурна съм че няма да станем страшно близки, но поне не трябваше да има лоши чувства. Може би наистина не трябваше да ревнувам, той не веднуж ми бе казвал че не чувства нищо друго освен по-скоро братска любов към нея, но въпреки това не можех да се спра. И сега какво следваше. Поех си дълбоко ъздух и отпих от чокофредото. Погледнах към момичето без дори да знам какво да кажа. Може би ако я питах нещо свързано с работата й.
- Чувала съм доста хубави неща за кариерата ти.- обърнах се към нея.- Работиш ли по някой нов проект в момента?
Погледнато реално двете работехме в един и същи бранш. Да професиите ни бяха напълно различно, но и двете разбирахме и се допирахме до професията на друга до голяма степен. Никога не съм работила с нея досега, но не се знае какво следва за в бъдеще. Може би един ден щяхме да имаме някой общ проект.

Бавно по лицето ми се разля доволна усмивка. Явно двете се разбираха сравнително добре, съдейки по картинката, която се разиграваше пред очите ми... Е, добре де. Опитваха се да се държат добре една с друга, заради мен. Беше очевидно и без да притежаваш психологически усет за хората, придобит вследствие от скапания ти живот. Но искрено се надявах двете да си допаднат и, защо не, да станат приятелки?... Би било толкова... хипи. Тоест – всичко, спадащо в графата „хубаво, хармонично, спокойно, радостно...”. Което щеше да означава, че щях да съм, меко казано, щастлив.

- Как няма да върви перфектно? – засмях се, обръщайки се за момент към Мел. – Тези неща са вечни. И след четиридесет години пак ще върви супер.

Много вярно. Този модел Додж, който бях подарил онази вечер на Мел, бе от 1970 година и единственият проблем беше свързан с последствията от евентуална повреда. Която бе малко вероятна, де, но в случай, че нещо се счупеше, после трудно можеха да се намерят части... Добре, че не бях купил онзи Кадилак от 59-та.

Облегнах се назад и отпих една голяма глътка от латето, следейки разговора на двете жени или по-скоро – израженията, жестовете и тоновете на гласовете им. Искаше ми се да можех да чета мисли, за да разбера какво си мислят. Неизвестността винаги ми е действала дразнещо и мразех да съм в неведение за нещо, но в този случай просто нямаше какво повече да направя по въпроса – щях да се задоволя само с това, което книгите по психология ми предоставяха.

Усмихвай се Стейси, усмихвай. Не можеш да си позволиш да се държиш дори малко по-остро. Нямаше просто как. Исках всичко това да мине перфектно, въпреки очевидната провокоцаия. Какво щеше да стане, ако не знаех за колата. Въпреки че сячески се опитвах да забравя или по-скоро да игнорирам размислите за Скайлар и най-добрета му приятелка. Нещо в мен не ми дава мира. Винаги съм мразела да има ревност между двама души, а сега аз прост не можех да се спра. Щях да се насоча пак към старата тема и нямаше да споменавам нищо за колата.
- Учудващо е че си снимала биографичен филм. Винаги съм ги свързвала с по възрастни хора, с по-разширена история имам предвид по-дълги години.
Не знаех на колко точно години е, но дълбоко се съмнявах да е на повече от мен. Погледнато реално всеки има история, която може да разкаже, но просто е странно да има биографичен филм, на такава ранна възраст. Може би щеше да се получи наистина интересно, а пък и даваше възможност за друг подобен проект.
- Ами може да се каже, че в момента разработвам нов проект. Съвсем в началото но предполагам до няколко месеца ще стане официален.
Отпих отново ор питието пред мен. Единственото, което исках в момента беше нещо по-силно, но пък си бях обещала да не пия за доста дълго време напред. Тази маса просто ме задушаваше. Тряваше да се махна от там поне за малко, ако одеве мислех да излъжа, че не се чувствам добре то сега наистина беше така.
- Извинете ме за момент.- казах и станах от масата.

Проследих с леко разтревожен поглед как Стейси стана и се отдалечи от нашият тесен кръг на внимание. Явно й беше станало лошо или й имаше нещо друго, което не бях сигурен, че разбирам изцяло. Определено не отиваше да си освежи грима, защото не изглеждаше никак добре. Какви ли не мисли ми минаваха през главата... И докато аз се чудех за причината, поради която Стейс ни изостави, Мел прекъсна мислите ми с въпрос. На който аз отговорих с малко закъснение, защото се бях отплеснал.

- От... – стиснах устни замислено. - Всъщност, не знам от колко време вече ходим. Може би има година-две...

Изобщо не помнех деня, в който тръгнахме официално (така да се каже). Нито деня, нито датата, нито месеца, нищо. А отгоре на всичко имах изкривени представи за време и пространство, така че имаше осемдесет и девет процента възможност да греша в предположенията си относно въпроса с годишнината. Малко грубичко, знам, но такъв си бях аз – забравях рождени дни (веднъж даже забравих своя собствен, и ако не беше Мел, едва ли щях да се сетя), не следях дати и на моменти дори бях много отнесен. За щастие, имах невероятна приятелка и прекрасно гадже, без които не бях нищо.

- Мел, ти не харесваш особено Стейси, нали? – попитах след малко с поверителен тон, усмихвайки се съвсем леко. – Признай си веднага.

Зачудих се дали грешах... Може би я харесваше, но просто ми изглеждаше малко нервна и това ме караше да си мисля обратното... Обаче като че ли бях на прав път в това си изказване и наистина не я харесваше особено поради причини, за които не исках да си помислям. Не и в този смисъл, разбира се. Предпочитах Мел да ми каже, че не може да диша Стейси, отколкото че... ревнува. Не, не исках да си и помислям за това. Протегнах се и взех чашата си с латето, изпивайки половината от напитката.

Аз имах нужда от малко време сама със себе си, за да обмисля случващото се, а те сигурно, за да се видят. Когато влязох в тоалетната се погледнах в огледалото. Питах се коя съм и какво се случва с мен. Никога не съм се чувствала така, а да ревнувам е абсолютно пртив всичките ми виждания. Пуснах студената вода да тече върху ръцете ми и след това ги допрях до лицето си. Трябваше да се стегна. Нокога не съм се чувствала толкова слаба, колкото в момента. Не знам колко време бях седяла в тоалетната просто събираща сили и смелост да се върна. После просто сложих усмивката на лицето си и тръгнах обратно. Те разговаряха и аз до някъде се почувствах излишна. Седнах отново на мястото и пак настана тишина.
- Та разкажете ми как се запознахте?
Погледнато реално би трябвало да знам, но гледах да не замесвам Мел в разговорите ни попринцип, защото само в момента на споменаването й, ревност се прокрадваше в мен. Сега обаче беше различно, запознавах се с най-добрата приятела на момчето, за което за първи път може би бях готова да кажа че го обичам. Трябваше да направя всичко възможно, за да няма проблеми между нас. Исках да се получи.
- Чак сега осъзнавам, че никога не съм ти задавала този въпрос. - казах и за момент се обърнах към Скайлар.

Хм. Труден въпрос. Отговорът щеше да е много неясен и неточен, защото не се бях замислял сериозно над това. Нещата донякъде ми харесваха такива, каквито бяха, и се опасявах, че сключването на брак можеше да провали всичко. И без това не бях перфектния приятел, а за съпруг... не ми се мислеше какво копеле щях да изглеждам отстрани. Не, че щеше да ми пука особено за това; просто бракът може би щеше да ни изиграе много лоша шега, когато започнем да се караме със Стейси. А това беше неминуемо.

Погледнах към Стейс. От ума ми бяха изхвръкнали думите на Мел „Просто ми е малко странна”, с което направо ме хвърли в джаза.

- Не знам – казах накрая. – Не сме го обсъждали. Може би по-натам...

Това беше глупаво, трябваше да призная. Наистина глупаво. Но не винях Мел за въпроса. Всъщност, трябваше да й благодаря, защото по-късно сериозно щях да се замисля върху въпроса. Обичах Стейс достатъчно, за да й предложа, но... Нещата не бяха толкова прости, колкото изглеждаха.

Затова го обърнах на шега.

- Ами ти, Мел? – усмихнах се. – Кога ще ни зарадваш да те видим пред олтара?

Беше очевидно че и двамата не бързахме към тази следваща стъпка. Бракът беше нещо наистинаа голямо и в повечето случаи изиграваше наистина лоша шега на двойките. И двамата бяхме млади все още и имаше достатъчно време и това да се случи в даден момент, но не и сега. Честно казано никога не се бях замисляла на тази тема. а пък и за тоз момент нямаше защо да се замислям. Тогава той зададе доста интересен въпрос на най-добрета си приятелка. Когато дойде в началото наитина си помислих, че е било тъпо да ревнувам, но в момента в който се връщах от тоалетната вече ми беше ясно. Тя си падаше по Скайлар и колкото и да се опитваше да го прикрие на успяваше много добре.
Усмихнах се на въпроса. Ако трябваше да сме честни отговора и трябваше да бъде: " Веднага щом ти я разкараш", но бях убедена че никога няма да го каже, а просто или щеше да извърти на друга страна нещата или просто да се пошегува с нещо. Сега обаче в мен всичко се свиваше. Можех ли да го загубя зареди нея. Предполагам нямаше да и е трудно. Трябваше да спра да мисля толкова много.
- Имаш ли си сериоззен приятел? - попитах я аз още преди да е отговорила на въпроса му,.
Може би си имаше някого, а това определено щеше да ме успокои. Иначе защо сакй да я пита за брак. Нищо не разбирах, а пък си и объркавах все повече.Отпих от чокофредото и сега вече зачаках отговора й. Надеждите ми бяха, че ще каже че има, но от друга страна всичко ми казва че само грешно се надявам.

Нямаше си сериозен приятел... Не ми се мислеше защо. Исках най-доброто за Мел, а аз определено не бях най-доброто. Всъщност, не мислех, че и Стейси заслужаваше да има такова разочарование до себе си, но явно и двамата бяхме изявени мазохисти, щом продължавахме да сме заедно. Всичко би било толкова лесно, ако просто скъсахме и не се погледнехме повече, но ние бяхме избрали безгласно да се борим за тази откачена връзка. И което беше по-лошото – аз нямаше да се откажа. Щях да се боря до края, независимо кога и как щеше да настъпи той.

- Ще се появи, ще видиш – казах й. Наистина го мислех. – Ще се появи... най-подходящият и всичко ще се нареди.

Тънко й намекнах, че знам за чувствата й и я погледнах така, че да разбере, че няма да се откажа от приятелството ни заради това. Надявах се да беше схванала посланието, скрито между думичките и в погледа ми. Също се надявах Стейси да не бе забелязала това, защото щеше да стане... хм... интересно. В лошия смисъл.

Точно когато щях да се обърна към Стейс, телефонът в джоба ми запищя пронизително и аз го извадих, поглеждайки дисплея, за да преценя дали си заслужаваше да вдигна или не. И щом видях името, оставих на спокойствие чашата изстиващо лате, изправяйки се.

- Сега се връщам – казах на двете жени и им обърнах гръб, отдалечавайки се от тях. Натиснах зеленото копче и доближих апарата до ухото си. – Да, кажете.

Чувствах се не на място повече от всякога. Знаех че трябва да говоря с него за това. Не можеше всичко да продължава така. Да тук не беше момента нито мястото за сцени от моя страна, но неговите думи ясно говореха, че знае за някакви чувства, а аз исках определено да си изясним ситуацията. Той стана и отиде да говори по телефона, а аз го проследих с поглед. Боже до къде бях стигнала. Знаех че го обичам, но очевидно беше мног повече от колкот предполагах.
Осъзнах сее че съм останала сама с Мел. Почувствах се неловко и дори сковано. Това обаче не ме накара да сваля предполагам глупавата си усмивка от лицето. Сигурна съм че ако беше при други обстоятелства двете може би щяхме да се разбираме, но сега беше почти невъзможно.
- Виж знам че не ме харесваш и честно казано те разбирам. - опитах се да бъда искренна.
Тя ме гледаше леко учедена, но беше нормално. Предполагам че тя мислеше същото за мен, но беше така. Да ревнувах, но това не значи че не я харесвах. Отново се усмиханх. Дори не разбирах защо ревнувах, тя беше ннай-добрата му приятелка и ако е щяло да има нещо между тях то вече щеше да се е случило.