Кафене "Magic'

Ето го и най - обещаващото място, ако търсиш уединение, съпроводено с чаша горещо (аз защо не и студено) кафе. Ако си от каймака на обществото, това не е най - удачното място, но ако си от тези, които го поддържат... е тогава значи ще ти хареса. Тези уникални "философски" прозрения ме съпровождаха, вървейки по пътя за любимото ми кафене. Денят беше адски изтощителен, имах чувсвтото, че всички са се наговорили да ме дразнят...
Влязох през врата и се огледах за празна маса. Учудващото беше, че не успях да намеря нито една. Нямах намерение да се отказвам от плана си за няколко минутен релакс, за това се приближих към "най - празната" маса, на която се беше настанило момиче.
- Свободно ли е мястото? - Попитах и се усминах.

Как можах да приема да летя до Ню Йорк за някакво никакво си парти, но пък не можех да се откажа в последния момент, защото не знам кой друг певец или певица е извикат на мое място. И нали не мога да отказвам аз се съгласих без въобще да помисля. А за какво всъщност трябваше да се върна толкова бързо? А, да щях да записвам нов сингъл, но... боже господи, това трябваше да стане другата седмица. От както си изгубих дневника просто не можех да се справя с нищо. Все някой тряваше да ми напомня в последния момент да отида някъде или да направя нещо. Не можех така. За бога, имах нужда от едно силно, ама наистина силно кафе. Втоалетната на летището се преоблякох, пред входа се качих в едно от наредените като броеница таксита и даже не се усетих да кажа някакъв адрес. Имах чувството, че ми говорят на китайски, а си беше обикновен английски, но... в крайна сметка измислих нещо и казах, след което се отпуснах в седалката и затворих очи. След три секунди шофьора ме подсети да слизам. Наистина ли прелетяхме през града или се бях унесла. Ужас! Имах нужда от малко почивка, релаксация, от толкова ангажименти по Коледа и Нова година. И всъщност никой не ми бе честитил празниците, а аз чиститих на хиляди хора. Колко е несправедлив живота само.
Влязох в кафенето и си поръчах възможно най-силното кафе. Точно с еосвободи маса пред мен и преди още да я почистят седнах на единия стол. Отпъх глътка от кафето и се облегнах назад, качвайки краката си на стола пред мен.
- Свободно ли е мястото? - попита непознат глас. Отворих очи.
- Ъъъ, да - отговорих и свалих краката си. - Извинете!
Затворих очи за няколко секунди и пак ги отворих. Защо имах чувството, че при всяко мое премигване минават по няколко минути.

Момичето свали краката си от стола и се огледа наоколо, сякаш излизаше от някакъв задълбочен мисловен транс... Или просто беше изморена. Издърпах стола към себе си и седнах пред нея, осъзнавайки коко съм нахален, но това са рисковете на професията. Погледнах я с периферното си зрение, за да не изглежда все едно съм се втренчил в нея и повиках сервитьорката, която беше така любезна да ми донесе поръчката за няколко кратки минути. Оставих телефона си в джоба, след като се погрижих да бъде изключен и забравен, поне докато съм в кафенето. Отпих доляма глътка от експресото си, беше точно по мой вкус, след което отново върнах погледа си към момичето, стоящо пред мен.
- Тежък ден, а? - Изглеждаше ми някак позната, сигурно беше известна, тук в Холивуд се срещаш със звезди всеки ден. Нямах добре развит социален живот и нито минута излишно свободно време, но знаех, че не виждам лицето и за първи път.

Само това ми трябваше. Помолих се наум за мъжа и не можах да затворя устата си за следващите думи:
- Тежка седмица, тежък месец, тежка година. Но всъщност не мога да разбера какви са плановете ми до края на годината, защото не мога д си намеря тефтера, а не мога да се прибера и да го потърся вкъщи, защото вероятно е някъде там, а не мога да си намеря и ключовете. Просто няма начинда стане по-лошо. - и по неписан закон без да исках бутнах с ръка телефона, който беше на масата, и той падна на земята. Хайде де не беше толкова високо! По най-бързия начин събрах батерията, капачето и всичко друго паднало от него, което включваше и едно листче. Очевидно го бях забравила ам, но въобщ ене ми се гледаше какво е написано, за това го пъхнах в джоба на якето си и се опитах да включа телефона.
- Жив е! Жив е! Обичам те! - говорех на собственото си Блекбъри. Но при толкова изтоение и толкова кофеин скоро може и да започна да халюцинирам.
Погледнах мъжът срещу мен и с еусмихнах.
- А Вашият или твоят ден как беше?

Отпих още една глътка от кафето,което ми действаше убодряващо, нещо от което имах ужасна нужда. Момичето пред мен говореше доста, не беше стеснителна, по жестикулирането й можеше да се разбере, че е нервна и че е на непознато място. Нуждата от нещо, което да и напомня задачите за през деня пък говореше, че е адски заета и неорганизирана. Да, ужасно е да си детайлист, най - омразното ми нещо.
- Моят ден беше... Натоварен, проблемите на звездите нямат край. Една вечер прекаляваш с алкохола, караш в нетрезво състояние и ето къде се намесвам аз, за да оправям кашите, които те забъркват. - Обясних по - скоро формално, след обяснението в любов на събеседницата ми към нейния мобилен. - Гадна година, съгласен съм. А колкото до вашия бележник... Не е фатално, винагиможете да си купите нов. - Усмихнах се.

Е, да нов винаги можеше да се купи, смао дето се бях запасила с бележници до края на света. И нямам предвид 2012 година.
- Повярвайте ми, имам цяло шкафче с бележници, чисто нови без даже една буквичка написана в тях, но не е в това въпросът. А в това, че информацията в него беше важна. И я нямам записана никъде другаде. Което всъщност също трябва да се промени - измръкнах последното си изречение по-скоро на себе си. Извинете ме, млъквам, обещавам - след като се усетих, че така и не спазвам обещанието си побързах да отпия една голяма глътка от кафето си.
- Какво имахте предвид с :караш в нетрезво състоние и ето къде се намесвам аз"? С какво се занимавате?

Обясненията й ме забавляваха. Приличаше на мен, преди време.
- Това с бележниците си е чисто проклятие, казва ви го преминал по този път вече. Един ден се събуждаш като муха без глава и смяташ, че живота ти е свършен, защото Него го няма. Без Него ще ви е по - добре, ще се научите да импровизирате. - Замълчах за някокло секунди. - А относно професията ми...
Аз съм от онези снобари в пингвински костюми, защитаващ други снобари, които имат късмета да са родени талантливи и да имат много пари. С други думи, аз съм адвокат. А вие с какво се занимавате?

Думите му ме засегнаха, но пък ме накараха да осъзная, че той наистина е прав.
- Ами... аз май спадам към групата на снобарите, родени с талант и много пари. Но не се тревожене, не ме обидихте - продължих, когато видях, че е готов веднага да ми отговори, дори да не бях сигурна, дали че се извинява или ще си тръгне, защото не понася такава компания.
- По принцип се водя талантлива певица, но се занимавам и с разни други "неща", които ми харесват, общо взето хобита.

- Интересно. - Казах и се облегнах на стола. - Не бих предположил, че известна личност ще дойде в такова заведение, което не ви прави чак такава снобка. Пък и няма защо да се засягате, моето мнение на обикновен провинциалист не е от значение. Между другото, лицето ви ми изглеждаше познато, не съм се заблудил, по принцип съм дейлист с фотографска памет, ужасна комбинация... - Отново замълчах. Очевидно не съм от хората, ръсещи комплименти наляво и надясно, но нямах и намерението и да я обидя.

- Кое му е хубавото? - попитах леко иронично. Ден като всеки друг. Скука.
Облегнах се отегчено назад и дръпнах от цигарата си. Лицето му ми говореше нещо, но само до там.
- От някоя фотосесия ли се връщаш? - разбира се, че да. Беше с фотоапарата си. Е, може би беше превързан към него. Ха, каква глупава мисъл. Точно в този момент това кафе не ми вършеше работа. Бих дала всичко за малко кока.
Всеки би си помислил, че съм като всеки друг модел - пропаднал. Но всъщност взимах кокаин рядко. Просто в такива дни чувствах огромно безразличие, което трябваше да бъде заместено с нещо по-интересно.

- Кристал. - казах и направих кратка пауза. - Кристал Санчес. - допълних и за пореден път дръпнах от цигарата си.
Този тип ме гледаше малко странно. Рядко попадах на такива погледи и това не ми се понрави особено много, но се направих че не съм забелязала.
Погледнах часовника си и в същият момент се сетих, че имам ангажимент.
- Аз трябва да вървя. Може да се каже, че ми беше приятно. - казах набързо и оставих парите за кафето на масата, след което с пъргава крачка напуснах.

Беше нещо необичайно повече да мълчим, отколкото да говорим, но явно и двете със Стейси бяхме изтощени. Странно, но кафете изобщо не ме разсъни, а даже ме унесе още повече. Имах нужда от сън.
- Стейси, за теб не знам, но аз съм много изморена. - казах аз и не можах да сдържа прозявката си.
- Мисля, че е по-добре да тръгваме, след като приключим с кафето.

Надявах се да няма нищо против. Мислех да я поканя тези дни в нас, да пием слабоалкохолни коктейли и да се припичаме на слънце до басейна.
- Ако си свободна тази седмица може да дойдеш вкъщи. - споделих предложението си - Ще пием коктейли и ще хващаме тен до басейна.

Бях решила да изляза да пия едно кафе след вчерашното парти,защото главата ме болеше.Не знаех много кафета и спрях пред първото,което видяха очите ми Кафене "Magic".Влязох вътре и си поръчах едно нормално кафе с 5 захарчета (много обичах захар).До като отивах към масата си да изпия кафето едно момиче без да иска ме бутна и разлях кафето си върху блузата й.Тя ми се извини,но нямаше защо и аз не гледах къде ходя трябваше да съм по внимателна в този случей.Видях,че се извини и то безразлично и с лека усмивка на извинение.
-Няма за какво да се извиняваш и аз съм виновна.-казах аз.Имам риза в чантата си ела до тоалетната да съблечеш тази мокра тениска и да облечеш ризата.Между другото аз съм Хърмаяни,а ти си?