Сладкарница "Захарен рай"

Бях на крак от сутринта и нервите ми вече едва издържаха. Беше един от онези дни, които сякаш нямаха край. Телефонът ти прегрява, хората около теб стават все по-досадни, а единственото, което жадуваш е малко почивка.
От това се нуждаех и аз сега и като че ли открих спасението си в една табела с кремави букви, подавайки се едва-едва от една закътана уличка.
Без колебание се насочих към сладкарницата и дори не ме бе грижа за калориите - не бях толкова строга със себе си, пък дори и да бях, всяка жена заслужаваше да я глезят, нали така?
Когато влязох вътре ме лъхна приятната миризна на какао и ванилия. Поръчах си шоколадов мус и дълго кафе - поредното за деня - след което се настаних удобно на една от свободните маси.
Телефонът почти мигновенно започна да звъни в ръцете ми и се помъчих да заглуша натрапчивата мелодия, надявайки се досадника да схване намека. Уви, звъненето продължаваше ли, продължаваше.. Натиснах гневно копчето за приемане и казах единствено: "Каквото и да е, може да почака!", сетне със същата ярост затворих на който и да бе това.
Кръстосах крака и въздъхнах уморено. Така беше всеки божи ден!
Отпуснах се на стола, тъкмо в момента, в който до мен се приближи младо момиче и остави поръчката ми на масата.
Хванах сребърната лъжичка и бях на път да гребна от шоколада, когато вниманието ми бе привлечено от отварящата се врата.

Тези токчета ми убиваха, при това страшно много. Имах чувството, че с всяка следваща крачка обувките се стесняваха все повече и повече. Занапред никога нямаше да повторя същата грешката и да тръгна по задачи с нови обувки. И то с такива, които можеха да се мерят по височина с Емпайър Стейт Билдинг. Дори може би го надминаваха леко.
Поклатих глава и подсмихнах, докато правех поредния завой. Ако съдех по обесненията, които Крисчън ми беше дал на следващата пряка трябваше да се намира офиса му и двамата заедно щяхме да обсъдим безумното решение на брат ми да се записва в армията. Сложих очилата си на главата и тъкмо се канех да спра, за да се събуя, когато телефона ми звънна. Оказа се бившия ми редактор.
- Кажи, Фил- поздравих го лъчезарно оглеждайки табелите по сградите. Разконцентрирах се и забравих за решението си да се събуя. Търсех, но явно безуспешно, да прочета името на Крисчън Клемънс. За Бога, тук дори нямаше адвокатски кантори.
- Просто исках да те чуя, Нора.- гласът на Фил ме поздрави топло и усетих как се усмихва.- Как върви в Ел Ей.
- Доста добре, Фил...- отвърнах му, когато пред погледа ми се появи табела с надпис "Сладкарница". Хах, Крисчън просто може да забрави за мен, докато не се освежа... и не събуя поне за малко тези убийствени обувки.- Липсвате ми!- бързо добавих, защото осъзнах, че все още съм на линия- Но става ли да ти звънна по-късно?- попитах го в момента, в който дланта ми се докосна до бравата на вратата.
- Няма проблем!- отвърна ми Филип и аз прекъснах връзката. С усмивка влязох и по навик огледах заведението.
- Бека?!- откъсна се от устните ми щом видях приятелката ми удобно отпуснала се на една от масите.

Гледах с отворена уста как Нора влиза в заведението, отчасти заради залъка, който щях да погълна. Ето ти и един от седемтте смъртни гряха, от плът и кръв - Чревоугодничество, приятно ми е да се запознаем.
На лицето ми се изписа блага усмивка, при звука от името ми.
- Нора, радвам се да видя позната физиономия! Заповядай, седни. - казах, посочвайки мястото срещу мен.
Взех чашата кафе в ръцете си, сякаш да ги стопля, съвсем по навик - останал ми от зимата. Прятелката ми зае свободното място и забелязах, че разтрива краката си.
- O, мила, и ти ли цял ден се луташ из улиците на Холивуд? Честно ти казвам, понякога ми се иска да пребия Маноло Бланик с тефлонов тиган. - двете се засмяхме, типично на две момичета с ежедневни проблеми.
В съзнанието ми се промъкна мисълтта за броя, който подготвяхме и цялото напрежение около него и без много да оcъзнавам, казах:
- Моля те, само да не говорим за работа - цял ден за това чувам. Кажи как си? - попитах я с усмивка и отпих от кафето. О, живителна течност! Какво ли щях да правя без някоя ударна доза кафе в ден като този? Лесен отговор - нямаше да оцелея.

Ребека ме гледаше зяпнала, докато се приближавах към нея. Не бях сигурна на кого се дължи- мен или хапката шоколад, но реших, че е без значение. Важното е че виждах приятелката си. Усмихнах се щастливо сядайки срещу нея.
- Бека! Аз също се радвам да те видя!- звучах превъзбудено. С ръка разхлабих каишките на обувките си и почувствах невероятно облекчение. Усетих как очите ми проблясват доволно от факта, че вече не е нужно да усещам как стъпалата ми пулсират. Идеята и за тефлонов тиган определено ми се понрави. При това много. Всичките тези дизайнери понякога прекаляваха в измислянето на красиви, но напълно неудобно обувки.- Знаеш ли? Можем да добавим и една точилка. От наистина масивно дърво!- допълних заговорнически преди да се засмея на идеята ни. Боже, беше толкова приятно да изпиеш кафе с приятелка. Което ми напомни, че трябва да направя поръчката си. Кимнах на сервитьорката и за секунди тя се озова до мен.
- За мен двойно макиато и шоколадов мус.- казах и с усмивка- Нека мусът бъде с повече шоколад- допълних преди момичето да се отдалечи напълно от масата.
- Ще имаш ли нещо протива да се събуя?- прошепнах на Ребека навеждайки се над масата. Реших от чисто приличие да шептя. Нямах проблем с това да го кажа с нормален тон, но имаше и други хора около нас, затова се държах на положение.
- О! Добре съм! Всъщност търсех кантората на един приятел- отвърнах и с усмивка.- Но мисля, че се загубих и ето ме тук.- с ръка посочих около себе си.- Което всъщност се оказа най-доброто нещо за деня. А ти? Почивка от забързания Холивуд?

Поначало бях решила да прекарам тук няколко минутки, далеч от хората, който могат да ме вбесят за секунди. А ето, че се оказа да се засека с приятелка. Случайност или не, това наистина приповдигна настроението ми.
- Става, за теб точилката, за мен - тигана! Само трябва да намерим някой, който да държи мирно жертвата ни. - добавих няколко малки подробности към пъкления ни план и гребнах от шоколада си, докато Нора поръчваше своя.
- А, не, събувай си се спокойно. - отвърнах развеселено, когато тя прошепна въпроса си. Сякаш ме питаше дали може да разбие нечия кола и никой не трябваше да чуе. Господи, колко обичах срещите с приятелки!
- О, аз надали щях да намеря това местенце, ако не се налагаше да тичам по задачи в този район. Дори и тогава, едва забелязах табелата и си казах защо не. Трябваше ми малко почивка от шумните улици и задачите, които сякаш нямаха край. Инак нервите ми щяха да понесат сериозни поражения. - добавих шеговито и гребнах още един залък от шоколада си. Беше страшно вкусен и ме връщаше назад в спомените, когато майка ми неуспешно се мъчеше да ме научи на нещо в кухнята. Неуспешно или не, не можех да не се насладя на нечий чужди кулинарни умения.
- Май ще наруша собствената си молба, но защо търсиш тази кантора? - полюбопиствах аз и бавно отпих от кафето си. Странно, че дори да не бе първото ми за деня, все пак ме отпускаше от напрежението до известна степен. За останалото се грижеше Нора.

- Хах, съгласна съм! Все ще намерим някой съюзник.- засмях се, докато си ни представях въоръжени с домакинските пособия тръгнали на лов за дизайнери. Щеше да е наистина забавно. А дотогава можех поне да се събуя и се наведох за да разкопчая каишките си и изхлузил набързо токчетата. Блаженство!
Поклатих леко глава и вниманието ми бе привлечено от приближаващата се сервитьорка. От таблата и послушно ми "намигаха" третото ми кафе и невероятният шоколадов мус. Ах, чувствах се едва ли не в Рая. Щях да се отдам на "пороците" си, докато бях в компанията на Ребека. Усмихнах се доволно и забрегах от шоколадовия си десерт. Почти примижайки с очи лапнах първата хапка. Определено си го биваше!
- Едно работещо момиче винаги се нуждае от малко време, за да се поглези. Иначе, както сама каза, има вероятност да изпуши.- кимнах уверено и отново си опитах от невероятния си десерт. Можеше да бях привърженик на здравословния начин на живот и на самото здравословно хранене, но просто нямаше как да устоя на шоколад и кафе. Всеки си има грехове, нали? Подсмихнах се и отпих голяма глътка от кафето си.
Въздъхнах, когато чух въпроса и леко се ядосах на брат си.
- Няма проблеми!- казах и и се усмихнах преди да продължа.- Крисчън е приятел на мен и на брат ми и двамата ще мислим начин, как да откажем големия ми брат от идеята да се запише в армията. Знам, че трябва да съм патриот и подобни щуротии, но все пак ми е брат! Не мога да го пусна просто така да отиде на другия край на света, за да се гърми...

- Не мога да съм по-съгласна с теб. - отвърнах на твърдението й за работещото момиче, кимайки утвърдително в допълнение. - Е, нямаме възможност за почивка на Кайманите, но и това ни стига. - пошегувах се аз и отпих кафето си.
Истина е, че всяка така наречена "звезда", понякога копнееше за почивка, каквато и където и да било. Просто малко време, прекарано далеч от реалността и проблемите. Но дори и тази въпросна почивка да се осъществи, действителността имаше навика да се намесва в най-неподходящия момент и в повечето случаи проваляше всичко.
- Права си за брат си, но защо адвокат и журналист ще се опитват да... - замлъкнах посредата на коментара си, когато телефонът ми отново иззвъня.
Изсумтях и тъкмо щях да изключа проклетото чудо, когато забелязах, че не е обаждане, а съобщение.
За нов пост на Клюкарката.
Не очаквах нищо особено и прехвърлих набързо съобщението. Още в началото му обаче, ми се набиха на очи моето име и това на Нора. Прочетох я набързо и накрая вече едва сдържах смеха си.
- О, мила, погледни само! - казах й, подавайки й телефона си през масата.
Смехът ми озвучи притихналото помещение и няколкото посетители от далечните маси, ми стрелнаха сърдити погледи. Явно бях нарушила и нечие спокойствие. О, колко грубо от моя страна!
Опитах се да приглуша смеха си, като отпих отново от кафето си. Господи, някой хора наистина си нямаха работа...

- Нашите мини Каймани са тези моменти!- шеговито добавих преди да се засмея. Оглеждайки помещението осъзнах, че макар и да се шегувах думите ми може би си бяха чиста монета. Тук бе спокойно и тихо и можеше да се наслаждаваш на нечия компания без излишна шумотевица. Усминах се развеселено констатирайки факта. Всеки се опитваше да се скрие за малко и тази сладкарничка беше идеалното място... с идеалния шоколад. Засмях се на последната си мисъл и отново си опитах от невероятното изкушение в купичката пред мен. Сладкарят наистина си разбираше от работата и най-вече от приготвяне на шоколад.
- Защото, както е присъщо на един Морган, брат ми е нечуван и невиждан инат!- поклатих глава и се засмях.- Всъщност мисля, че аз съм единствената му конкуренция!- допълних, а телефонът на Бека иззвъня. Тя се съсредоточи за момент в машинката, а аз се отдадох на кафето си. Имаше добавка канела, което всъщност доста ми хареса. Ако не се лъжа май беше сложено и индийско орехче, но не бях абсолютно сигурна.
- Хм, какво е?- попитах скептично, но въпреки това поех телефона в ръцете си. Оказа се блог, носещ звучното заглавие Gossip Girl. Боже, мислех си, че е само мит, но явно се оказа съвсем истинско. И това, което ми направи силно впечатление бе двете имена, с които започваше публикацията- бяха моето и на Бека. Брей! Зачетох се бързо и накрая искрено започнах да се смея. Кога дойдох, кога успя да ми оплюе шоколада?!
- Явно сме доста преуспели щом тя пише за нас, нали?- все още подсмихвайки се и подадох телефона. Публикацията на Клюкарката наистина успя да ме развесели.

- Преуспели и още как! - отвърнах й през смях. - Та нали си никой, докато Тя не говори за теб? - добавих с глас, пълен със сарказъм и отново се засмях.
Колко жалко беше само. Хората влагаха всички усилия да постигнат нещо в живота си и дори най-малкият успех бе спасителната сламка, от която се нуждаеха. Ала все пак, съществуваше и онази част от хайлайфа, които разчитаха единствено на слава като тази - придобита чрез нечий блог. Поклатих глава и леко се подсмихнах.
- Е, щом вече тъй и тъй сме си развалили фигурата, защо не довършим започнатото? - попитах развеселено и гребнах нова лъжичка от шоколада си. - Току-виж наистина сме погнали дизайнерите не задето обувките ни съсипвали, а защото дрехите не прикривали "дефектите" ни. - добавих шеговито и лапнах залъка, а устните ми се извиха в усмивка тип "непукист".
Е, какво пък? Поне не бях някоя вманиачена манекенка, която ще търчи към първата тоалетна, за да се отърве от тъй фаталните калории по неестествено начин. Тялото ми бе стройно, с чаровни извивки и не се налагаше да се бъхтя на пътеката или да си налагам зверски диети. Бях доволна от фигурата си и не се оплаквах - харесвах се такава, каквато съм.
Приспах телефона си от кръглото копченце, убедена, че ми стигат социалните контакти за днес. Погледнах към приятелката си с искрящи от веселие очи и се върнах към въпроса, който без да искам бях прекъснала.
- Та, преди телефонът ми да се намеси, бях почнала да те питам - защо адвокат и журналист ще се опитват да влеят акъл в главата на брат ти? Не трябва ли да се намеси... знам ли, психолог? - почудих се с усмивка на уста и отново отпих голяма глътка от кафето си.

- Доскоро си мислех, че Тя е просто измислица, а ето, че вече заемам важно място в блога и. Боже, каква чест!- прихнах отново и си припомних словоизлиянията на Клюкарката. Определено имаше попадения, но не можех да се съглася с нея, че шоколадът замества секса. Не беше права, но коя съм аз да споря, нали?!
- Ще прозвуча нескромно и ще кажа- Ние нямаме дефекти. Все пак вместо фитнес, редовно летим по задачи и то на обувки с височината на Емпайър Стейт Билдинг!- засмях се подритвайки обувките си под масата. Дано само не забравя да се обуя на излизане. Толкова добре се чувствах боса, че нищо чудно да заприпкам към Крисчън без нужната височина. Всъщност обувките нямаше да ми липсват кой знае колко, но приличие все пак. Усмихнах се и отново загребах в шоколада си придружавайки хапката с глътка кафе.- А ако се стигне чак дотам, ами точилката и тигана винаги са на наше разположение!- прошепнах заговорнически и се изкикотих кръстосвайки крака.
Макар че не мисля, че една купичка с шоколадов мус може да чак такива пагубни ефекти. Все пак не бях длъжна да пренебрегвам храната, само защото някой ми е казал така. Поклатих глава и реших окончателно да се "довърша" и нова лъжичка шоколад се озова в устата ми.
- Ако някой има шанс да успее с брат, то това сме аз и Крисчън. Спомена ли му думата психолог, предполагам, че още по-силно ще желаее да замине. А и не искам да си помисли, че го смятам за луд или нещо подобно. Просто не искам да ходи на война.- въздъхнах и отпих жадно от голямата чаша с кафе. Не знаех дали бях успяла да обесня достатъчно добре ситуацията на Бека и се чувствах някак безсилна.

- Права си! Ако това не е ежедневна тренировка, то не знам! - отвърнах на твърдението й за токове ала Емпайър Стейт Билдинг и се засмях отново, когато се върна на темата за "злият" ни план.
Наистина, не биваше да се оставяме на когото и да било да критикува живота ни. После откъде се била появила анорексията, като по цял ден показват модели, които са напът да изчезнат. Стандарти всякакви има, но от теб зависи дали ще ги следваш или ще си създадеш нови.
Поклатих глава, за да отпъдя мислите си и с недоволна гримаса открих, че бях изпила и последната си глътка кафе. Количеството ли бе малко, или аз бях като зависим наркоман? Вероятно второто.
Върнах погледа си на Нора, когато отново заговори за брат си. Лицето й придоби унило изражение, което изобщо не ми допадаше. Не харесвах, когато мой приятел е тъжен.
- Ситуацията е... Ами всъщност какво мога да коментирам? Не съм изцяло запозната, но е неприятно - спор в това няма. Ако се нуждаеш от някаква помощ, каквото и да било наистина - знаеш, че аз съм насреща. - казах и хванах ръката й в подкрепа на думите си.
Малко бяха хората, за които бях готова да приема обаждане в два часа през нощта и тя за щастие бе една от тях.

- Можем да кандидастваме в най-добрия нинджа. Мисля, че сме придобили нужния опит!- пошегувах се отново преди да се засмея. Понякога имах чувството, че наистина бяхме способни на всички онези неща, които хората показваха в онова шоу. Ако някога ме попитаха дали съм способна най-вероятно бих отговорила: "Предизвикателства?! Давайте ги насам!" и отново се засмях на собственото си развинтено въображение.
Загледах се в чашата с кафе, преди да отпия отново. Бях изпила по-голямата част от напитката си и още глътка или две и чашата щеше да е официално "самотна". Както аз бих била, ако по-големият ми брат замине на война... и никога не се върне. Потръпнах от обзелите ме мисли и се насилих да се усмихна. Върнах погледа си на Бека, когато тя хвана ръката ми за подкрепа.
- Ситуацията е направо абсурдна, но Гейбриъл въобще не ме пита.- отбелязох с горчива усмивка на уста преди да стисна дланта и.- Знам и съм изключително благодарна, за което. И ти винаги можеш да разчиташ на мен, за каквото и да било. Знаеш го нали? - попитах я риторично. Както Бека, така и аз бях готова на всичко, което е по силите ми за приятелите ми. Не обичах, когато ги виждах тъжни или разтроени. Затова реших да се усмихна. Не исках да депресирвам атмосферата.
- Хм, може би да си поръчаме по-още един шоколад?- предложих и заговорнически.- Или Клюкарката ще ни заклейми окончателно?

Крива усмивка се появи на лицето на приятелката ми и аз й отвърнах, като също се усмихнах.
- Вярно, той е пълнолетен и от правна гледна точка може да взима решения сам, но... война? Сериозно? Това не е детска игра, не е пейнтбол. Когато те прострелят - умираш, без "втори рунд" или реванш. - бях се вглъбила в собствените си предразсъдъци и усещах генва, който се надигаше в мен. Затова замлъкнах и бавно си поех въздух, за да се взема в ръце.
Нямах брат, нито сестра, нямах роднини или поне живи. Не можех да се поставя на мястото на Нора, но знам колко много исках малко братче като дете. Дори не мога да си представя как бих реагирала, ако моят брат искаше да ходи на война. Едно поне е сигурно - щях да съм категорично против.
Кимнах й едва видимо, когато зададе риторичния си въпрос. Да, не се предполагаше да отговарям, но действах на автопилост.
Тогава чух и онова за втората порция шоколад и избухнах в искрен смях.
- Е, какво пък? После така или иначе ще изгорим калориите по булеварда. Пък по дяволите Клюкарката! Току-виж този път снимката ми изглежда по-достоверно. - изрекох през смях и избутах празната чаша кафе и чинията си в края на маста.

- И решенията му досега все бяха смислени. Освен това!- усетих как ще ударя с юмрук по масата, затова се спрях рязко и ръката ми застина във въздуха. Ето го взеисвестния ми самоконтрол. Дори да кипях от емоции винаги, ама абсолютно винаги, спазвах благоприличие и не позволявах на околните да станат свидетели на това, което изпитвах. Прибрах ръката в скута си и прошепнах на Бека- Извинявай!- обиквновено показва емоциите си пред приятелите си, но само когато сме сама. Не бе необходимо и останалите хора в кафенето да присъстват на изблиците ми, нали? А и Ребека бе актриса, така бе възможно на всеки ъгъла да я дебнеше папарак и не бе нужно да създавам неприятности.- Всъщност може би и това е една от причините, поради които Крисчън ме повика. За да успорим от правна гледна точна решението.- усмихнах се осъзнавайки, че срещата с Кричън накланяше везните в наша полза.- Не бях сещала.- засмях се, тъй като думите на Бека придобиха невероятен смисъл.
- Нека тогава го полеем!- кимнах на сервитьорката и изпих последната си глътка кафе. Чувствах се изключително въодушевена от прозренията, които бях получила с помощта на приятелката си, че туко виж след малко литна.- С кафе и шоколад? Или само с шоколад?- попитах кикотейки се, макар че имаше вариант само с кафе, който бе малко вероятен, поне за мен.
"Казвам се Нора и съм шокохолик!"
"Здравей, Нора" разиграх малка сценка за сбирката на анонимните шокохолици и се усмихнах.
Все още залисани в приказки аз похапнах последен мус преди телефонът ми да зазвъни на пожар. Беше Крисчън и беше изнервен, че ми е отнело толкова време да стигна до кантората му. Е, ако обясняваше по-добре щях дори да подраня за срещата ни, но уви... Не го биваше, затова в момента не бях при него.
- Ще тръгвам, Бека!- усмихнах и се, докато обувах токчетата си.- Крайно време е Крисчън да се порадва на присъствието ми.- пошегувах се преди да си взема довиждане с приятелката си и да напусна завението.- Ще се видим в редакцията.- прошепнах и и помахах затваряйки вратата на сладкарничката.
Е, Крисчън, твоя съм!