Преди два дни, L.A.

Усмихвай се. Усмихвай се. Усмихвай се.

Защо не? Хубавата новина бе, че днес беше невероятен ден, а лошата – че това е едва голяма лъжа. Но така или иначе аз не правех нищо друго, освен да се усмихвам, когато някой е стъпил на розовите ми очила, защо сега да бе различно? Не, че бях един от онези оптимистично настроени идиоти тип „Ако мисля позитивно, ще ми се случват само хубави неща”. Хаха. Ако мисля позитивно, бях разбрал доста отдавна, разочарованието щеше да е още по-голямо. Ако ще и Буда, Ганди или Мартин Лутър Кинг да дойдеха да ме убеждават в обратното, аз бях сигурен в собствените си убеждения относно позивитивизма, а именно:

Да си позитивен = Да си пълен идиот.

Сериозно, кой нормален би си мислил, че може да оправи живота си със силата на мисълта? Хайде, моля ви се! Не бях чак толкова глупав... Въпреки, че полицията ме хвана. Но това се нарича „несъобразителност”, не означаваше, че съм глупак. Защото ако бях, нямаше да ме хванат сега, а много, много преди днешния ден. А и сега ме спипаха заради предателство. Неблагодарност, ако трябваше да съм по-точен... Не стига, че фалшифицирах решаващ за живота на онзи тъпанар документ, и той не ми каза поне едно „Благоадря”, ами отгоре на всичко ме изпорти на полицията...

...И получи награда. Щом разбрах това, всичко ми се бе изяснило.

За щастие, имах връзки и успях да мина между капките. Да се покрия, това им беше съветът на полицаите. При равни други обстоятелства бих изкритикувал разпуснатата им и ненадеждна система, но сега обстоятелствата не бяха нито равни, нито други. Нямаше да съм в правото си, ако кажех лоша дума за тях.

Чудех се какво ли би казала Стейс, ако разбереше за този малък гаф... Сигурно би се ядосала. Определено би се ядосала. Може би щеше за пореден път да ми каже да си намеря свястна работа и аз за пореден път щях да й обясня защо не мога, защо съм затворен в капана на изкуството да фалшифицираш всякакви документи...

Мислите ми и изобщо равновесието ми бе нарушено от неиндетифициран обект, който се блъсна в мен. Или аз се блъснах в него. Не можах да преценя. Бързо възстанових равновесие и извърнах поглед към виновника за това, фиксирайки с очи някакво момиче и на момента махайки „не”-то в началото на думичката неиндетифициран.

О, Господи. Ребека. Ти сериозно ли...?! Има хиляди други начини да ми се подиграеш, по дяволите.

- Мисля, че дължиш едно извинение.

Засмях се, след това присвих очи и тонът ми стана хапливо саркастичен, преливащ в театрално съкрушен:

- Извинявай, че се бутна в мен и едва не ме събори. Толкова съжалявам, позволи ми честта да падна на колене пред теб, ще се самоубия, ако не ми простиш... – присвих очи и изгледах Ребека отвисоко, правейки кратка пауза и усмихвайки се надменно. – Обърка ролите, съншайн. Ти ми дължиш извинение.

Хм... Заслужавах Оскар за това.

Засмях се. Ако си мислеше, че може да ме обиди, жестоко се заблуждаваше. Аз не се обиждах никога, още повече от надути момиченца, които не си знаят мястото. Каквото и да ми кажеха, най-много да се усмихна, но нищо повече. Едва ли имаше човек на този малък свят, който ми могъл да ме изкара извън кожата ми от нерви. В по-честите случаи хладнокръвието ми беше много дразнещо за смотльовците, които да решили да се правят на интересни, опитвайки се да ме засегнат с плоските си закачки. Тогава те се ядосваха, недоволни от липсата на резултати от действията им, но аз продължавах да съм така спокоен.

И тогава ставаше зле.

- Захарче, не се излагай – казах на Ребека, гледайки я с презрителна усмивка така, сякаш ми казваше, че е много добра по математика и в същото време твърдеше, че две плюс две е пет. – И без това с тази руса коса изглеждаш достатъчно глупава.

Последното не бе вярно. Ребека беше доста умно и схватливо момиче, което за жалост не можех да се сдържам да не дразня. Беше ми много интересна, когато започнеше да се опитва да ме затапва и да доминира с остроумието си над мен. Понякога й се отдаваше, понякога не. Но никога, никога нямаше да призная, че си е един малък остроумен и ужасен, със склонност към вербален садизъм Айнщайн, ако ще й Инквизицията да възкръсне и да ме разпъне на кръст. Леко ме дразнеше това, че Ребека смееше да ме има за равен, дори и по-низш от нея, макар и да не бе преживяла и половината на това, през което бях преминал аз. А това далеч не бе малко.

- Или може би не само изглеждаш – довърших аз мисълта си с крива усмивка. – Всъщност от далече си личи, че главата ти бие на кухо. И да, дължиш ми извинение. На мен – усмивката ми за момент рядко се разшири. – Освен ако не държиш да те пратя на екскурзия през Ада, преди да ми го дадеш.

О, да. Това би било много удовлетворяващо. Защото аз съм бил във всичките кръгове на Ада, познавах Дявола от близко и вече познавах всичките му лица. Нямаше да е трудно да пресъздам „Божествена комедия – Ад” на Данте, превръщайки всяка глътка въздух на Ребека в борба. Никога не бях вгорчавал живота на някой, само защото ме дразни, но за това момиче щях сериозно да си помисля. Макар че... имаше една малка част от мен, която беше против това. В крайна сметка, Ребека бе просто досадна студентка, една от многото. Не си заслужаваше.

Извъртях очи. Тя сериозно ли си мислеше, че трябва да ме е страх от нея? Или поне да съм респектиран от факта, че си мислеше, че не мога да обърна живота й нагоре с краката?... Явно забравяше, че колкото и зле да е нещо, винаги има начин да стане по-зле; а Адът имаше много лица и още два пъти по толкова имена. От личен опит знаех, че точно когато си мислиш, че не може да стане по-зле, винаги, абсолютно винаги, като по закон, съдбата така те извърта, за да ти покаже, че грешиш и винаги може да стане по-зле... стига да си мислиш, че не може. Това беше много лесен трик да си направиш живота пълен хаос – просто си казваш, че нещата няма как да се влошат още повече и воала!... Започваш да се питаш как, по дяволите, си се забъркал в това и защо, мамка му, точно на теб се случва?

Защото така. Защото предизвикваш съдбата да изпробва до колко от тези глупости можеш да понесеш и кога ще рухнеш, ще се предадеш и ще си кажеш „Не мога повече”.

- Не знаеш нищо за мен – казах мрачно, ниско, че се съмнявах Ребека да ме бе чула.

Или поне не знаеше нищо за моят личен Ад. Всъщност, искаше ми се да не знае, но тя май знаеше за Сиера Леоне. Ужас. Но не, не можех да бъда сигурен какво точно имаше предвид под „родното си място” – слуховете бяха много и най-различни. Бях чувал, че съм роден във Франция. После се говореше, че съм роден и съм отрасъл в Хавана, Куба, в някакво гето, от което съм се измъкнал и съм дошъл тук... Повечето хора вярваха на втория вариант, заради факта, че действително говорех испански и заради лекият ми тен, но него аз бях получил по пътищата, тъй като рядко пътувах с автобуси и бях изложен на слънце през по-голяма част от ежедневието ми. А и тук, в Ел Ей слънцето далеч не липсваше. Сега се чудех дали с думите си Ребека имаше предвид някой подочут слух или Сиера Леоне.

Завъртях се веднъж около себе си, с ръце на хълбоците, мислено биейки си шамари, задето посмях да се почувствам безпомощен. След това застанах до Ребека, наклонил надолу лице към нейното.

- И къде си мислиш, че е Ада, в който съм се родил? – повдигнах вежда. Тонът ми бе предизвикателен.

Изгледах момичето няколко секунди със съкрушено изражение. След това изведнъж лицето ми се промени. Засмях се силно, сякаш Бека ми бе разказала страшно смешен виц, способен да разплаче от смях дори гробар. Продължих да се треса от смях, не можех да се спра.

- Ти... Ти... – не можех да дишам. Не бях чувал по-смешно нещо от години, сериозно. Последният път, когато се бях смял така, беше когато имах достатъчно пари да отида в един клуб, където се подвизаваха различни комици. Цяла вечер се бях пръсвал по шевовете от смях и това ми беше оправило цялата скапана седмица, през която преживявах поредната раздяла със Стейси. В крайна сметка успях да се успокоя малко и да фокусирам вниманието си върху Ребека и нейните плоски опити да ме сплаши. Изтрих сълзите от очите си и й се усмихнах широко и лъчезарно. – Ако искаш да ме засегнеш, трябва да се потрудиш малко повече, Барби.

Тя сериозно ли си мислеше, че като е разнищила миналото ми, ме е сломила?... И че вече има превъзходство над мен?... Ако действително го мислеше, то тогава бе в жестока заблуда. Нека кажеше на хората истината. Нека разбулеше мистерията и вдигнеше завесите, изгонвайки от сцената всички клюки и неоснователни слухове. Какво от това?... Хората щяха да се опитат да ме превърнат в черна овца, отстъпник; други щяха да се застъпят за мен и да ме защитават. А аз... аз щях да си остана същият Скайлар Хадли – спасител за едни и напаст за други. Дали истината щеше да излезе наяве или не, нямаше голямо значение, защото това нямаше да промени факта, че съм отговорен за много спасени животи... но и много погубени. Имаше ли голямо значение?... Хм, съмнявах се.

- Ти си много слаб човек – казах й, вече по-сериозно, впивайки очите си в нейните, сякаш искам да прониква в душата й, която беше обгърната от дебел слой лед. – Знаеш това. И някъде дълбоко в себе си ми завиждаш за силата, която притежавам. Защото, въпреки всичко, което съм преживял, не съм паднал до там, че да се превръщам в тровещо живота на другите копеле, което се прави на безсърдечно в отчаяните си опити да се защити. Защото точно това правиш ти. Но нямаш достойнството да си признаеш. – усмихнах се едва забележимо. – Животът и на двама ни е бил еднакъв Ад, по различни начини, но аз още не съм се предал. Няма и да го направя.

Погледнах я отвисоко. Ако имаше нещо, с което имах пълното право да се гордея, то това беше то.

- Знам за теб много повече, отколкото си мислиш, Ребека. Знам достатъчно, за да кажа със сигурност, че от нас двама ни ако някой трябва да се подиграва, то това би трябвало да съм аз.