Кафене Lavazza

Една млада жена влезе в кафето, влачейки голям червен куфар на колелца. Беше облечена със семпла къса рокля, която не показваше повече от благоприличното. В едната си ръка държеше сгъната карта на Холивуд и малко приличаше на туристка, но не беше. Просто за пръв път идваше в Холивуд и сама трябваше да намери квартала, в който си беше купила къща, както и местната опера, за да провери дали има кастинги за нови представления. Таксата й за университета не беше малка, а трябваше да се плаща. Освен това я чакаше запис на първия й сингъл, което я правеше още по-нервна. Името на тази жена беше Мария-Тереза Мичъл, бъдещата звезда на муцикалния пазар. Тя седна на една маса, прибра дръжката на куфара, поръча си едно късо кафе и разтвори картата. Заби нос в нея и започна с пръст да проследява хода на някаква улица.

В претъпканото кафене, на фона на всички оживено разговарящи хора ясно се отличаваше едно русокосо девойче, което явно си нямаше интересно занимание, защото с унила физиономия разбъркваше за пореден път горещия шоколад в чашата си.
Вдигна любопитен поглед към показалото се момиче зад вратата, с карта на Холивуд в ръка, а в другата мъкнеща един куфар. Внимателно проследи движенията й, и й стана що-годе ясно, че търси място в кафенето.
А понеже единственото пазено от Джейн място бе свободно, момичето се насочи към него.
-Може ли да седна? - попита тя.
Ръсел кимна, като на лицето си лепна възможно най-глупавата усмивка на лицето си.
-Разбира се. И, здравей. Аз съм Джейн Ръсел. - представи се русокоската.

Мария седна и остави нещата си. Вече се чувстваше една идея по-спокойна. В Холивуд се намираха приветливи хора, готови да те поканят в кафе.
- Аз съм Мария Мичъл, приятно ми е. - усмихна се момичето и прехвърли единия си крак върху другия дискретно. Личаха си обноските й на възпитана млада дама.
Мария прибра картата си. В компанията на местен нямаше да има нужда от нея. Поне можеше да попита за някои неща.
- Тук човек лесно може да се изгуби. - с усмивка каза певицата. - Добре че навсякъде има хубави кафенета.
Момичето погледна часовника си и скочи като ужилено с вик, който привлече вниманието на посетителите на кафенето:
- Божичко, закъснявам за записа! - Мария бръкна в чантичката си и извади една визитна картичка, подаде я на събеседничката си и смотолеви набързо - Трябва да тръгвам, но искам да се видим пак. Обадете ми се. Телефонът го има на визитката. Освен това си търся модели за снимките на първия ми видеоклип. Ако имаш познати, може да ми препоръчаш някого.

/ Екипът за видеоклипа искат да започваме скоро и за целта трябва да запиша песента чевръсто. Затова може малко да поотложим РП-то, освен ако не си навита да участваш и ти в клипа.

Днес денят ми минаваше бавно и отегчително. Нищо ново не се случваше. Отново бях станал сянка на самият себе си. Преди няколко дни ми бяха собщили, че майка ми е умряла. Не бях я виждал от... почти 5 години и все пак изпитвах някакво чувство на разкаяние към нея. Защо не бях там?! Тя се бе опитала да се свърже с мен, но аз бях глух за нейните обаждания и сляп за милионите писма, които си бе направила труда да изпрати. Това просто бях аз!
Сара ми напомняше за майка ми. Нейното присъствие и излъчване. Това не ме караше да я мразя, което би било нормално. Край нея се чувствам безполезен. Сякаш тя е с 5 години по-голяма от мен, а не обратното. Изпитвах силно чувство да не я разочаровам.
Когато днес Сара се обади реших да вдигна. Правеше го всеки ден от смъртта на майка ми по няколко пъти на ден. Не отговарях...
Днес бе различно. Имах нужда да поговоря с някой, пък било и то за пет минути. Аз посочих мястото. Тя щеше да избере някоя къща, в коята щяхме да сме сами и щях да бъда по-уязвим.
Въпреки че бе Неделя, кафенето беше пълно като винаги. Избрах маса близо до прозореца. Не свалих черните си, непрозиращи очила когато сервитьорката дойде.

Още щом я видах почувствах вината. Беше там с право. Не исках тя да разбере затова си предадох спокоен вид. Тя се настани на масата и просто нямаше как въпросът да не се изтръгне от устата й.
Замислих се. Как се чувствам?!... Виновен? Да, мисля, че това е каквото чувствам. Но отново не исках да го казвам на Сара. Тя нямаше да ме разбере. А направеше ли го, всеки път щях да чета разочарованието и незаслуженото й съчувствие в очите когато я погледнех. Исках да знае, че съм добре, въпреки че вътрешно бях развалина.
- По-добре от вчера. - опитах се да докарам усмивка, с която да я заблудя. - Не сме се виждали отдавна. Как си ти?

Познавахме се от деца и можех да кажа кога лъже и кога ми казва истината. Това не бе тя. Опитваше се да ме заблуди. Микейла сигурно щеше да ме пита как е минало... Трябваше да съчинявам лъжи и за тогава. Засега не мислех да го притискам. Той все някога щеше да си признае. Щях да го накарам, но не сега. Беше прекалено скоро.
- Аз съм добре. Всичко е... наред! - бегло се усмихнах. Мислех да сменя темата.
Сервитьорката дойде, носейки му поръчката.
- За мен същото. - отвърнах когато ме попита какво ще искам.
Загледах се в Чарлз. Не докарваше изражението на добре чувстващ се емоционално човек. Изправи се напред, за да достигне чашата си и свали черните очила с лявата си ръка. Не се сдържах и ахнах от почуда. Ръката ми беше устата, за да не идвам друг смущаващ звук, който може да го ядоса. Но как можех да се сдържа?! Това не бяха очите на човекът, който познавах. Не мислех, че е възможно някой да има такива сенки под очите си. Изглеждаше наистина изтощен. Изтощен от случващото се.
Станах от масата, взех чантите си и го подканих с очи.
- Хайде! Отиваме у нас! - "там поне щях да му се разкрещя без да се притеснявам от околните" помислих си.
Той бавно се изправи, сложи отново черните си очила и тръгнахме към къщата.

П.С.: Пиши направо там

Деймън обикаляше наоколо къщите, сякаш следеше имената на хората, докато не спря до неговата и не взе ключовете от колата. Днешният ден беше толкова горещ, вървеше усобено бавно по обедните часове, а той трябваше да намери някакво занимание или проект. Заключи къщата и преспочи вратата на колата, палейки я с ключа. Даде газ и излезе от гаража, слагайки слънчевите си очила.
Явно колата го спря до Холивуд. Щеше да постой малко тук и после щеше да се раздвижи, затова реши да отиде в някое кафене, където можеби папараците нямаше да са толкова досадни. Той обичаше центъра на Холивуд, но предимно би идвал тук само и само за по някое кафе или за малка разкодка. Паркира колата си, като я остави заключена на някоя уличка. Той продължи към кафето, сядайки на една маса падайки се в сепаретата. Беше облечен по неговия Стил. - бяла тениска, кожено яке и дънки, заедно с две спецялни гривни и една черна шапка. Семпъл, но секси.
Деймън почака сервитьорката да мине през всички маси, докато стигне до неговата за да приеме поръчката му.
- Кафе лаваца. - промълви той.
- Разбрано. Нещо друго? - попита тя.
- Тц. - усмихна се той, а тя продължи към кафето, за да остави поръчките.
Деймън се затоя там, докато не усети някакво влияние на точкета бързо да тича към неговата маса. Разклати глава, сякаш му се преструваше, но чу името си.
- Деймън! - се произнесе от нечия уста, той се надигна от стола, а някой му се метна на гърба. Той се засмя, поглеждайки момичето зад него.
- Ел! Уау, изглеждаш .. прекрасно. Не съм те виждал от .. от .. уау. - промълви той и се засмя, прегръщайки я пак.
- Седни. - каза той в последствие, махна очилата и поледна Ел..
- Как си? Не те очаквах, но беше много приятна изненада.

Деймън се усмихна, когато тя се настани до съседното столче и прекръсти крака. След това настана една .. странна тишина, но след това, което Етън чу за отношенията й с Киара, леко очите му се оголемиха и кимна, сякаш нямаше думи да израси хилядите му въпроси в главата си.
- Но си оправихме отношенията. Вече не сме скарани - допълни се Елеонор и прехапа устни сякаш имаше още, но Деймън не посмя да попита.
- Е, поне отново можете да държите една на друга. Все пак, тогава не беше най - приятният женски скандал, на който съм бил. - пошегува се Дейм и се засмя.
Изведнъж видя, че сервитьорката мина и постави чашката пред Деймън, а след това погледна към Ел.
- Kакво ще желаете? - попита с добросърдечна усмивка тя, докато Елеонор повдигна леко рамене и поръча.
- Кафе. Лаваца. - промълви тя.
Сервитьорката кимна, а Деймън леко се настани на стола и сложи ръка под брадичката си.
- Виж, ъ.. Ел, когато бяхме тийнеджъри малко ... - започна той да говори, докато Елеонор не го прекъсна.
- Няма нищо, Деймън. Минало е. - прекъсна го тя и сложи кичур коса зад ухото си, докато Деймън разклати глава.
- Все пак съм длъжен да се извиня, отново. - усмихна се нежно той, слагайки ръка на нейната и я хвана приятелски.
- Къде се загуби последните години? Пък и номера ти .. колко пъти го смени? - засмя се той.

Деймън кимаше, като извади телефона си и не изтри двата номера, тъй като бяха стари.
- Е, ще ми го дадеш после, ако може. Да не мислиш, че ще те оставя ей така, когато те виждам отново в Холивуд, госпожичке? Дълбоко ще се излъжеш. - засмя се той, както и тя и грабна телефона си, гледайки часа. След това изражението й се промени след няколко секунди. В последствие прибра телефона си и въздъхна.
- Хей, какво има? Изглеждаш объркана. - Деймън винаги познаваше, когато някой чувстваше нещо различно.
- Блогът на клюкарката. Отвратителна е. Знае всичко и разбира всичко. - промълви тя, а в последствие попита Деймън за вечеря у новия й дом.
- Помниш ли, като малки обичах да имитирам старите времена от сорта. "С удоволствие, милейди." и целувах ръката ти, дори и ръцете на момчетата. - засмя се Деймън, а след това леко се поклони и измитира отново това.
- С удоволствие, милейди. - и целуна ръката й, след това й двамата се засмяха. След това Дейм отпи от кафето си.
- Когато кажеш, тръгваме. Колата ми на една пресечка от тук. - в отговор се допълни Деймън и се облегна на стола.
- А относно проекта .. ако ти е нужен човек за видеоклип в последствие, можеш да ми се обадиш. - засмя се той.

Минах покрай кофенето и разсеяно погледнах към масите отвън. Защо не?, помислих си, едно кафе ще ми дойде добре.
Влязох вътре и седнах на първата свободна маса, на която попаднах. Носех черно кожено яке и слънчеви очила, но не пожелах да сваля нито едно от двете.
Към мен се запъти младо момче с малко тефтерче в ръка.
- Какво ще обичате? - попита келнерът с широка усмивка.
Дръпнах очилата на главата си и отвърнах: Едно дълго кафе, благодаря. - тонът ми май беше леко студен, съдейки по сепнатата физиономия на момчето. Е, една черна точка за мен. Поредната.
Той офейка с поръчката ми, а аз се заиграх с едно от ланчетата на врата ми.

Хелена влезе в кафенето. Умираше си за едно горещо капучино. Огледа се и видя, че има няколко празни маси. Един странен тип с бирено коремче и плешиво теме, на който сякаш баха метнали етикет "Водопроводчик", едно хлапе, което обираше сметаната от вече празната си чиния, чиято майка го гледаше изморено и изнервено и едно момиче със сресана руса коса и стройна фигура със самоуверена осанка. Носеше черно кожено яке и слънчеви очила, сложени на главата.
Хелена си каза наум "Там ще седна" и се запъти към блондинката. Дръпна стола и забеляза, че момичето се стресна от шума.
- Може ли да седна? - попита Ела, но не изчака отговор, а директно се настани на стола.

Никога повече не се отплесвай в играта с висулки, отбелязах забележката за близко и по-далечно бъдеще.
На стола срещу мен седеше симпатично момиче с красиви тъмни очи и лъчезарна усмивка. Настроението ми рязко се смени и устните ми се извиха в лека усмивка.
- Да, разбира се. - отвърнах на въпроса й, макар вече да нямаше нужда.
Келнера тъкмо се появи с моята поръчка и се обърна към новото момиче. Аз отпих жадно от живителната течност, без да обръщам внимание на пожара в устата си.
- Е, аз съм Ребека, приятно ми е. - рекох над парата от чашата си.

Хелена се обърна към келнера и му се усмихна широко.
- Едно капучино, моля. Горещо! - тя натърти на последната дума и след това се обърна към момичето.
- Хелена, приятно ми е! - възкликна тя и се пресегна за да се здрависа с Ребека.
Момичето й изглеждаше много познато, но паметта на Хелена много често я лъжеше и заблуждаваше.
- Гледала ли съм те по телевизията? - тя го каза с шеговит тон, но ако това момиче и беше познато, то тя го бе виждала по телевизията.

Прехапах леко долната си устна. Определено не предполагах, че в град като Холивуд ще имаш познат на всяка пряка.
- Може би. - отвърнах неуверено аз. Темата за моето миналото не беше сред фаворитите ми. - Баща ми е режисьор и от малка държеше да участвам във филми, дори и да не е кой знае каква роля. По-късно реших да се реализирам в тази сфера и съм имала участия в пиеси и няколко филма. Може би си гледала нещо от тях. - завърших разказа си с нова глътка от кафето си.
Хвърлих един поглед на Хелена над ръба на чашата - красиво лице, лъскава коса, стройна фигура, дизайнерски дрехи... Не ми беше нужно да поглеждам под масата, за да разбера, че носи високи, вероятно маркови токчета. - Нека позная - ти си модел. - изстрелях аз, донякъде доволна от възможността за смяна на темата.

Моделите лесно се познаваха. Просто виждаш марката на токчетата, които носят, и вече знаеш, че пред теб стои момиче от кориците на Венити Феър.
- Нека позная - ти си модел. - Ребека набързо смени темата.
Само кимна с усмивка и тогава непохватен сервитьор се доближи до нас и подаде капучиното на Ела. - Благодаря!
Тя пое чашата от него, усмихна се и повече не му обърна внимание.
- Може да се каже. Като не си имала фотосесия от няколко седмици, ти се струва все едно вече не можеш да се наричаш така. - Хел се усмихна тъжно. Толкова много и липсваше работата. Не беше само това да стоиш пред фотоапарата и да правиш странни пози. Беше много повече от това, но човек, който никога не е позирал за списание нямаше да го разбере.
- Е, откога си в Холивуд?

Преди да отговоря, отново отпих от кафето си. Горещината вече не ми правеше впечатление, даже напротив - действаше ми добре.
Оставих чашата пред себе си и рекох: От няколко седмици. И трябва да ти кажа, че напълно разбирам положението ти - вече почти половин година не съм имала никакви изяви и направо се чувствам като пенсьонирана актриса. - засмях се и без да съзнавам, отново прехапах устни. Само че този път не беше нервен изблик, а просто моя закачлив навик, който странно как винаги се проявяваше около мъже. Не че тук имаше някой, който да си заслужава де.. Затова просто се усмихнах и попитах Ела: Ами ти? Сигурно си от старите пушки. - предположих шеговито аз.

- Хм, старите пушки... Не точно. - заобяснява Ела. - Дойдох тук, когато бях малко по малка от 18. Бързо се прочух и имах шанс да стана топмодел, ако не беше компанията, с който се забърках. Започнах с наркотици и се изпокарах с няколко наследнички на хотелски вериги. - тя се усмихна тъжно и продължи. - След това се записах в клиника и останах натъмно за година. Но после пак поочнаха участията, ревютата и реших да се върна тук.
Историята на Ела не беше нито трагична, нито комична. Като всеки модел и тя се бе сблъсквала с анорексията и наркотиците, но сама се осъзна и пое по правия път.

- Явно не всяка приказка има хепи едн, а? - подсмихнах се тъчно, без да създавам, че всъщност бях изрекла това на глас.
Напълно влизах в положението й - аз също бях минала през трудни, меко казано, моменти в живота си. И все пак оцелях, стигнах до тук. Три пъти ура за силната воля...
Тръснах глава - сега не беше момента да се връщам към стари спомени. Отпих отново от кафето си и вдигнах глава към Ела: Шанс да станеш топмодел, значи? Сигурно живееш охолно в някой богаташки квартал на Холивуд? - подсмихнах се аз.

- Живея в центъра. Ако това може да се нарече богаташки квартал. - зачуди се Хел. - Поне съм близо до бутиците.
Тя се подсмихна лукаво и се сети, че има капучино. Отпи от него и то изгори гърлото й, но на Хелена не й пукаше. Важното беше, че се намираше на сладка приказка с нова приятелка, може би..?
- Права си, не всичко има щастлив край. - изтръска глава тя. Нямаше проблем да говори за миналото си, защото, е, то вече си беше минало. - От петгодишна баща ми всяка вечер се прибираше пиян и биеше майка ми. Тя се разведе и след това се ожени повторно. Преди няколко дни се обадиха, че ще си имам братче. Все пак нечии истории са приказки. - Ела се усмихна и отпи от горещата напитка. Преглътна шумно и погледна към Ребека.

- Нечии - наблегнах на дума и кимнах. Имах натрапчивото усещане, че и аз трябва да й споделя нещо за миналото си - не че изгарях от желание - затова си поех дълбоко дъх и оставих думите да се сипят: И моята история беше приказка, но в началото. Бях най-популярното момиче в гимназията - красива, умна, талантлива.. Но и наивна. Имах всичко, за което можех да се надявам, но едновременно с това исках още. - гласът ми бе дрезгав и не отделях очи от масата, докато говорех. - Тогава срещнах един мъж, продуцент, който ми обещаваше зашеметяващ нов живот. Реших да избягам от вкъщи; с него. Изминаха няколко месеца и нещата наистина бяха страхотни. - спокойствието на гласа ми се пречупи и се наложи да го снижа до шепот. - Но тогава той реши да възползва от хубавата ми външност и каза, че ще съм неговото перфектно леко момиче. Опитах се да избягам, но той ме заплаши.. - замълчах за миг. Усещах, че мога да имам доверия на Ела, но не можех да й разкрия цялата истина - рискувах тя да побегне с писъци. Трябваше да си меря приказките. - Заплаши ме с бой. - най-накрая я погледанх в очите и с изненада открих, че там се четеше най-обикновено съчувствие. Отдъхнах си донякъде. А и най-накрая бях споделила с някой друг освен родителите си, макар и да не бе пълната история. - Но слава на небесата, един от момчетата на продуцента се смили над мен и една вечер ми помогна да избягам. - завърших вяло разказа си и стиснах здраво чашата с кафе между пръстите си, в опит да ги стопля.