Кафене 'Swiss'

Новото кафене в града изглеждаше наистина симпатично. Съмнявам се че щях да го посетя, ако не беше случайната ми среща с Елизабет. Беше пълно, но за наш късмет имаше свободна маса. Седнахме там, а тя си поръча шоколадова торта и мокачино. Не бях гладна, а се нуждаех и от нещо малко по силно от просто мокачино. ЗАгледах се в менюто и нямах никаква представа какво исках, когато Елизабет ме попита дали съм си избрала.
- Мисля че да.- казах и усихнато.
Обърнах се към момичето което чакаше да реша. Изглеждаше, че започва да губи търпение. Казах и че искам чокофредо с много лед и бейлис в него. Отначало ме погледна много странно, защото и на двете ни беше ясно, че няма така смесено чокофредо в менюто, но пък на никой нищо нямаше да му пречи да го смеси да го приготвя. Изгледах я настоятелно и тя се съгласи и забиса каквото и бях казала.
- Разкажи ми нещо повече за теб.- отново сложих усмивката си.
Осъзнах че не знам нищо за нея, а бях любопитна ккакто винаги. Любопитството разбира се ми се изпаряваше, когато някой ме попита същото, но се преживяваше. Погледнах я в очакване на отговора й.

Беше ми интересно какво я е накарало да напусне родината, но може би щеше да е твърде нагло от моя страна да попитам. Отпих от питието, което вече беше пред мен и останах доволна. Шоколада вътре не се губеше, но определено имаше доста от спиртната напитка. Ако познавах бармана на заведението, определено бих го поздравила за постигнатото. Рядко се срещаше някой, да прецени количествата толкова добре. Бях се замислила и не отговорих веднага на въпроса.
- Аз съм сценарист. Понякога много скучна и изморително, колкото и станно да звучи.
Погледнах към часовника на ръката си. Не можех да повярвам как бързо минаваше времето. Беше странно как понякога когато човек се събуди сутрин, само мигва и вече е вечер. ТАка бързо летеше времето и лошото беше че не можехме да го спрем. Замислих се загледана в чашата пред мен, когато изведнъж осъзнах какво мълчание е настанало. Трябваше да подържаме разговора, а не да мечетаем и да мислим за глупости. Крайно време беше да се осъзная, че мечтите си оставаха в повечето случаи само такива.
- Имаш ли си приятел?- хайде включих отново любопитството си.

Честно казано не прозвуча много като въпрос, но беше очевидно че аз трябваше да се сетя. Труден обаче беше отговора. Какво да и кажех да или не, а може би не знам.. Мислех че имам но след онази вечер не бях толкова сигурна. Предполагам че самата аз не трябва да взимам толкова навътре, но да имаш най-добър приятел от другия пол е убииствено за половинката ти.
- Да имам. - но гласа ми сигурно издаваше колко несигурна бях в това.
Този път глътката ми от чашата беше доста по-голяма, направо такава, която преполови половината чаша. Повторих се че алкохола не е решението, но нямаше не помагаше. Избутах чашата настрани, зада не ме съблазнява, но се съмнявах и това да помогне. В какво се превръщах? В някаква долна алкохоличка. Точно такава щях да стана ако не стоях далече от силните спиртни напитки. Погледнах към момичето срещу мен.
- Кажи ми от кога си певица и как реши всъщност да станеш такава?
Хем за да се разсеям, а пък и ми беше любопитно. такова решение се постигаше трудно, а когато на човек му се наложеше да напусне мястото на което е израснал. Ставаше още по-трудно. Е предполагам че щях да преживея една почивка от няколко месеца извън този град, но после всичко щеше да ми липсва страшно много, дори и скандалите.

Историяте и беше интересна. Да напуснеш родината, за да търсиш развитие си е доста смело. Беше трудно ако човек се премести на място на което не познава никой. Иска ми се и аз да имах смелостта да взема това решение. Просто да замина, да оставя всичко зад гърба си и да не ми пука, но това нямаше как да се случи. Прекалено много неща ме задържаха тук. Разбира се не бяха само проблеми има си и хубави страни.
-Да си сценарист е понякога скучно. Исморително. Понякога ми идва да хвърля всичко и да се прибера или пък просто да кажа че се отказвам. Търпиш капризи и си мълчиш. Има лошите моменти, когато ми прелива и става страшно. Иначе може да е и много забавно и лигаво.
Не можех да се оплача от професията си. Обичам я такава каквато е с всичките и недостатъци. Не знаех какво повече да й кажа. Загледах се в чашата пред себе си и се заиграх със сламката. Замислих се за началото на кариерата си и сегашното състояние. Ако не друго това поне беше професия, която може да се развива. Може да развива и мен. Не се налагаше аз да стоя пред камерите, но до някаква степен ми се налагаше да помагам на хората пред тях да израззяват чувствата си, точно както аз си ги представям и както са написани.

Тайки беше изключително послушен днес. Изобщо не плачеше и не се мръщеше на новия голям непознат човек, който го зяпаше. Сигурно щеше да й го върне десеторно, когато се приберяха вкъщи. честно казано предпочитах да стане така, отколкото да се занимавам с крещящо бебе по средата на кафене в центъра на Лос Анджелис. Не че не ми харесваше да се грижа за него, просто от време на време имах нужда от социален живот, а първите седмици на майчинството ми се струваха по-плашещи дори от годините, когато родителите ми не ми говореха, за дето предпочетох да пиша пред това да бъда машинен инженер.
Настаних Тайки на столчето и хвърлих един бърз поглед на менюто. разбира се, сервитьорката се появи още преди да съм си избрала. Все пак реших да си поръчам нещо, за да я разкарам.
- За мен - едно капучино.

Обикновен разговор с човек на зряла възраст без видими признаци на наркотична зависимост - това отдавна не ми се беше случвало. Честно казано от Холивуд вече започваше да ми писва или поне от онази прослойка псевдозвезди, които залязваха още след първия си филм или песен.
- Да, аз съм от Токио. Преместих се в Щатите преди няколко години. - отвърнах и кръстосах крака. По принцип исках да се отърва от този навих, деформиращ гръбначния стълб, но се чувствах по-удобно така.
- Ти предполагам си тукашен. - добавих и бръкнах с ръка в джоба на дънките си с надеждата да намеря кутия цигари. Табакерата ми беше останала в чантата от снощи заедно с цигарето.

Почувствах се малко безотговорна. доста ми се пушеше, а наистина не беше добра идея да го правя пред малки. Аз не вярвах чак толкова в даването на лош пример още през първата година от живота, просто защото почти никой няма спомени от това време, но увреждането на белите дробове можеше да започне отсега.
Загледах се в лицето на Майк. Ако се постараех, наистина можех да видя азиатски черти, въпреки че черепът му не беше така приплеснат като моя. Всъщност нямаше какво да се учудвам. В Америка всеки беше чужденец, освен индианците, но те бяха пренебрежително малко, унищожени от алчността и желанието за власт на белите. Странно как Майк не се гордееше с това, че е първо поколение американец. Повечето емигрантски деца предпочитаха да не си спомнят за държавите на родителите си, обикновено мръсни източноевропейски без икономическа перспектива и нисък стандарт на живот.
Също така ми стана интересно, че около него често има деца. Погледнах ръката му и не забелязах брачна халка, значи не бяха негови. Или поне нямаше съпруга, може би просто приятелка, с която живееха на семейни начала.
- Колко деца имаш? - попитах го директно с риск да задам най-неадекватния въпрос.
Все пак той изобщо можеше да не си е помислял за деца, въпреки че изглеждаше достатъчно възрастен за семейство. Мъжете обаче често се усещаха твърде късно, че се нуждаят от семейство.

- Оооо... - може би това не беше най-удачното, което се очакваше да каже в такъв момент, но просто бе хванат неподготвен. Дръпна инстинктивно лявата си ръка, осъзнавайки как бе започнал да говори разни неща, които с малко по-ясно обяснение биха се навързали в смислен текст. Иначе просто изглеждаха като разпокъсани изречения, без особено голям смисъл.

Най-накрая поръчката му пристигна. Това за момент отклони темата на разговор, но тъй като кафето си беше наистина горещо, нямаше как Майк веднага да му обърне подобаващо внимание. затова просто изсипа захарчетата и сухата сметана, разбърка няколко пъти... и го остави.

- Ами... едно. Момче. Но не се подвеждай по това, че "постоянно има деца край мен". Те са на приятели. Надявам се да не звучи твърде жалко, но просто сме се събрали няколко приятели, които са с провален брак... - вдигна лявата си ръка и донякъде с гордост показа, че не носи халка. - Кофти се получи с брака и не ми се иска да го обсъждам, не е приятна тема. Но на този етап най-важните хора в живота ми са синът ми и приятелите ми. Това е накратко моята история. Ами ти...?
Не искаше да бъде нетактичен и да пита "Самотна майка ли си?", повечето жени биха се обидили, дори и наистина да бяха такива.

Не бях сигурна дали искам да му разказвам историята си, но след като той така се обърка и му стана неловко, нямаше как да се измъкна. За него аз бях почти непозната и да сподели с мен за развода си, не беше малко. Винаги можех да си измисля някой неблагополучен брак или история за неизвестен баща, но в замяна на неговата честност (не се съмнявах в нея) му дължах поне част от истината.
- При мен е малко по-сложно. - да, по-сложно беше от един развод. - Не познавам бащата на Тайки, както и майка му. Аз съм негова приемна майка и скоро процедурата по осиновяването ще бъде завършена. Той е при мен от един месец и социалните смятат, че се справям добре.
Изражението на лицето ми със сигурност се беше променило, въпреки старанието ми да остана непоклатима. Темата ми беше болна, но рано или късно трябваше да се сблъскам с нея.

Определено не очакваше да чуе точно това и поради тази причина не успя да реагира навреме, поне не подобаващо. Не знаеше какво да каже; почувства се неподготвен, дори леко засрамен, че е отворил темата, но то сякаш просто му се беше изплъзнало от устата.
- Аз... извинявай. Нямах представа, че е толкова сложно... - чувстваше се като истински глупак. Съвсем недвусмислено и почти без да осъзнава какво прави, Майк се пресегна през масата и хвана Мурасаки за ръката. Съдейки по изражението й, май не бе очаквала точно такава реакция, затова бързо я пусна и отново се извини: - Извинявай...
В крайна сметка с периферното си зрение долови, че вентилацията на заведението работи, затова бързо извади кутията си с цигари и запали една. Чувстваше се адски неудобно заради създалата се неловка ситуация и вероятно сега щеше да се налага да се извинява и за запалената пред малко дете цигара.

Инстинктивно отдръпнах ръка и извърнах глава настрани. Рефлексите ми за самозащита бяха силно изострени особено след като се изгубих в ганкстерския квартал още през първите си часове в Л.А., макар че сама си го търсех тогава.
Искаше ми се да замажа някак си положението. Изобщо не биваше да се притеснявам от това, че не бях биологична майка на сина си.
- Темата не е чак толкова болезнена.
Посегнах към кафето си, за да имам нещо в ръцете си.
- В някакъв момент от живота си всяка жена изпитва нужда да има семейство. След като няма с кого да го създам, реших, че ще е по-добре да помогна на изоставено дете, вместо да ходя по лекари, ин.витрота и т.н.
пропуснах да му кажа, че всъщност не мога да имам деца. По-точно, че мога да имам, само ако си намеря сурогат, който да износи плода. това сега не го интересуваше. Не че нямах пари да го направя. Ако бях решила, можех. само че щеше да е много трудно, излишно трудно.

Чувстваше се адски тъпо заради създалата се неловка ситуация и буквално не знаеше как да замаже положението. Просто кавалерските му обноски го караха да действа така. "След като няма с кого да го създам" би трябвало да значи, че е сама и няма да има неприятни изненади от ревниви гаджета, годеници или съпрузи, което определено облекчаваше цялата ситуация.
И изведнъж му хрумна... Просто така, без да се замисля въобще.

- Искаш ли някой път да вечеряме заедно?
Изстреля го импулсивно, без да се замисли. Такъв си беше - директен. Често се случваше точно тази негова импулсивност да му носи една камара бели на главата, но уви. Почти никога не се учеше от подобни грешки.

Уау, определено не очаквах такава реакция от негова страна. Той в прав текст ме покани на среща!Повечето мъже не реагираха така, когато им кажеш, че си осиновил дете, защото искаш семейство. Деветдесет процента от тях щяха да се държат възможно най-мило докато си изпият кафето и повече никога нямаше да се появят. А може би това беше реакция на съжаление. В очите на един мъж на моята възраст, който вече имаше един брак зад гърба си, сигурно изглеждах жалка. Каквото и да беше, аз самата не бях сигурна дали искам да приема. Но защо да отказвам? Може би в този град имаше един нормален мъж и днес се бяхме срещнали. Пък и отдавна не бях излизала с мъже, а последната ми авантюра беше просто смешна - Виктория, модел. Колко прозаично, съвсем не в мой стил.
- Да, защо не? - казах и се усмихнах. Може би от това щеше да излезе нещо интересно.

Първата му реакция беше да зяпне ококорено, но само за миг-два. След това осъзна, че всъщност именно той бе отправил поканата и не би следвало да изглежда толкова изненадан и учуден. Но, честно казано, не очакваше подобен отговор и почти бе съжалил, че е попитал... Нямаше как да е сигурен дали изглежда отчаян в очите й, тъй като не можеше да чете мисли, а и изражението й с нищо не издаваше някаква конкретна емоция.
От тази жена определено би станала страхотна актриса, помисли си Майк и то не с лоша умисъл, а просто защото бе трудна за разгадаване. А всъщност наистина се радваше, че бе приела поканата му.

- Ами.. супер. - Отпи от кафето си, за да си намери оправдание да замълчи за малко и да не каже нещо не на място. Но в крайна сметка искаше да попита и още нещо. Трябваше. - В такъв случай... кога си свободна?

Тук вече той ме хвана на тясно. Сигурно съм извъртяла поглед стреснато, въпреки че се стараех да се сдържам. Неволно се стараех да не показвам абсолютно нищо от себе си, поне не от емоциите. Просто така бях възпитана, да крия всичко. Точно от това се интересуваха мъжете в Япония, от мистерията, гейшата. Тук нещата стояха по малко по-друг начин. Жените излагаха всичко - телата и малките си ограничени мозъчета.
- Свободна съм през уикенда... - направих кратка пауза. - Колкото и жалко да звучи. Когато си с малко дете, обикновено не правиш планове за петък вечер.
Наистина се чувствах леко жалка, за дето напоследък не излизах вечер. Но защо хората изобщо ходят на барове и дискотеки? За да се познават с нови хора и евентуално да се забавляват с тях. Никой не отива на заведение с цел да намери най-добър приятел до живот. С Тайки в живота ми аз вече нямах особен стимул за случайни забивки, въпреки че понякога ми харесваше идеята да се появя с някой скандал във вестника.

Уикендите принципно предразполагаха към много и разнообразни занимания - следобедно кафе, може кино, разходка в някой парк... Но все пак Майк я беше поканил на вечеря, така че тези отпадаха. Съвсем изненадващо обаче му хрумна друга идея, която в първия момент му се стори странна, абсурдна, дори нелепа. Но след няколкосекундно обмисляне, преди да я сподели гласно, прецени, че не звучи кой знае колко лошо.

- Знаеш ли... Всеки уикенд синът ми е при мен и това ми дава една идея... Не смея да я нарека страхотна... Но пък е интересна, различна. И може би би била забавна. В петък.. или събота, по твой избор, у нас, на вечеря - аз готвя. С децата. Алекс е на 3 години, ако е важно.

Изричайки на глас мислите си сякаш отново му зазвучаха нелепо, но какво толкова - смяташе, че си заслужава да опита.

Това вече беше твърде странно дори за моя вкус. Да ме кани с детето, да се запозная с неговото дете... Или Майк беше напълно откачен, или наистина обичаше да прескача абсолютно всички етапи в излизането на срещи. Повечето хора не показваха децата си на новите си приятели, освен ако нямаше истински голяма причина затова.
- Не знам. - отвърнах и погледнах малчугана. Можех да го използвам за извинение. - На синът ти сигурно ще му е скучно да се занимава цяла вечер с бебе. Тайки дори не говори.
Сякаш,за да потвърди, детето издаде един от онези гукащи звуци, които всички смятаха за много сладки.