Q&A with... [Готова тема]

Здравей, читателю!
Имам бърз въпрос преди същината. Знаеш как се провежда едно интервю, нали? Уреждаш си среща със звездата и след това я очакваш смирено да се появи на уговорено място, преди да започнеш с въпросите.
Аз обаче, драги ми читателю, не спадам към журналистите със строго разграфен план, затова и интервютата, които ще четеш занапред ще са леко... по-фриволни. Ще се случва така по простата причина, че аз разтичам на случайността и късмета. И явно съм родена под щастлива звезда, тъй като страстта ми към кафето и абсолютната некоординираност успяха да ми „уредят” интервю с писателя Скот Джей Евънс, така че резулатът „моя милост срещу уговорките” е едно на нула.

Стоях насред Старбакс очаквайки нервно кафето си, когато писателят бе така добър да ми „позволи” да се блъсна в него. И от този сблъсък започна всичко - интервюто, представа за него и печатането на всичко това на компютър специално за теб, читателю, за да можеш да го прочетеш.
Първото впечатление, което Скот Евънс оставя у теб е за човек здравостъпил на земята и даващ - определено - реална оценка на заобикалящия ни свят. Виждаш образованието и ерудизма му, и прокрадващия се сарказъм заедно с тях. Да общуваш с него е повече от приятно и определено интересно. Виждането му за света ти позволява да го видиш от различна преспектива, с която аз бях напълно съгласна.

След като получи пълната свобода да започне разговора, писателят избра „музите”, а това е, което най-живо ни интересува нас, жените, нали? Умираме си да разберем дали някога можем да имаме шанса да бъдем нечие вдъхновение. Отговорът определено е положителен.
„Веднъж си изядох един шамар в парка, понеже се бях отнесъл по едно момиче - изключително красиво момиче. Но когато се опитах да ѝ обясня, че е бъдещото ми вдъхновение, тя ме взе за смахнат психопат, цапардоса ме и избяга.”
Но като цяло Скот заяви, че не само жените сме възможните вдъхновителки.
„Вдъхновява ме всичко. Случвало ми се е едно дърво да ме подтикне да напиша стихотворение или просто детски смях, който ме кара да съчиня няколко реда, обаче в повечето случаи музата ми е жена.”
Все пак обаче представителките на слабия пол сме по-вдъхновяващи от околната среда, например. Така че тук дърветата губят по точки. Явно обаче, освен момичето с шамара и други вдъхновения са оставили траен отпечатък в паметта му, тъй като на устните му разцъфна една особена усмивка, за която „виня” музите; само тях и нищо друго освен тях.

Заговаряйки за цинизма и липсата на романтика в нашия свят, писателят - предполагам с удоволствие - ми сподели една голяма рядкост; подобна е на бялата лястовица, така че бъдете подготвени.
„Аз съм странен джентълмен, такъв какъвто спокойно можеш да видиш във филмите от 60-те или още по-старите черно-бели. Обаче съм научен да бъда такъв с всичките допълнителни неща към това.”
Изненада, нали? Но пък приятна при това, макар че Скот поставя няколко условия.
“Не мога да бъда себе си, когато една жена показва всичко твърде открито. За мен това не е жена, а някакво болно същество, което страда от липса на самочувствие и си мисли, че когато сама се предлага ще бъде търсена. Такива момичета според мен търсят някого да ги обича, но няма да го намерят лесно, ако не са себе си.”
Ако някоя от вас дами се е засегнала и бърза да заклейми писателя, бих я посъветвала да изчака поне още миг, за да се запознае и с изискванията му, които донякъде или пък напълно ще оправдаят условията му.
„Обичам жени със самочувствие, но такива, при които то има покритие - знаят какво искат, какво могат, как да го постигнат и т.н. А не такива, които се правят на невежи и безпомощни, само и само аз да се мисля за супергерой, помагайки им.”

И въртейки разговора около нас - слабия пол - Скот сподели, че една жена е причината за следващия му проект, който определено звучи повече от интересно.
„Бъдещия ми проект за пръв път ще включва малко свръхестественост. В нея (книгата) правя паралел между минало и бъдеще, промяната на едно момиче към демон сукуба и преживявания ѝ в тази форма. Може да звучи самодоволно, но мисля че тази книга ще стане хит, тъй като има всичко, което един писател винаги се е опитвал да събере в едно - секс, хумор, мистерия, хорър, драма, романтика.”
Според мен, не звучи нескромно, тъй като съм привърженик на самооценката и вярата в себе си, така че се надявам, драги ми читателю, да споделяме една и съща гледна точка.
Тъй като не се стърпях попитах Скот за някои от имената на бъдещия му проект, в частност тези на самата книга и главната героиня.
„Има име - "Порочна". Просто пасваше перфектно на всяка част от идеите ми, а и до голяма степен описва жената, която вече споменах. Романа се развива общо взето от героиня на име Анастасия, която от мило момиче се превръща в порочна и безмилостна жена, а и вече демон. Интересното в цялото съставяне на главите и т.н., е че реших да комбинирам проза и поезия в едно, което прави нещата по-заплетени и по-различни от вече общо приетите.”

След като веднъж подех темата за имената, реших, че може да задълбая леко, затова и зададох въпрос относно подбора на имената. Как точно ги избира- моментно вдъхновение, дълги проучвания или реални хора?
„Опитвам се да ги свързвам с реални хора, защото така произведението става по-истинско. Някак си от край време съм свикнал да пиша по този начин - случките, имената и дори описанията на част от героите са ми на реални хора. Но естествено с промени, защото не всеки иска да бъде намесен в някоя книга или разказ. Главен герой в част от хумористичните ми разкази е човек на име Чарлз Стивънс. Всъщност осиновителя ми носеше фамилията Стивънс и смея да твърдя, че беше най-големия ми фен и той ме подтикна към писането, за това в негова често кръстих героя си на него. Е, имам разбира се и герои, чиито имена са от моментно вдъхновение, но те са доста по-малко.”

Кое е нещото, което всеки журналист пита? Да, познахте- „Коя е първата ти творба?” Съжалявам, но не успях да избягам от това клише, а и отговорът, който щях да получа силно ме вълнуваше. Не очаквах обаче, че ще накарам мислите ми да отидат в съвсем разлина от желаната посока. Получи се така, че за момент го накарах да бъде тъжен.
„Първата си творба написах още на 13 години. Имаше едно момиче, с което бяхме страшно добри приятели, но тя не живееше в добри условия - по-лоши и от моите дори. Написах разказ посветен на нея за деня и начина, по който умря като в него включих и кратко описание на живота ѝ досега. Нямаше определено заглавие, но използвах първите редове за име - "Студена сутрин. Избледняваща луна.".

По време на интервюто на няколко пъти ми се наложи рязко да сменям темата, ала желаех да събудя различни емоции у събеседника си, тъй като исках да добия цялостна представа за него, за да може после да я споделя и на теб, читателю. Една от любимите ми смени бе въпросът дали смята, че би могъл да се постави на мястото на някого от героите си в неговия свят.
„Не. Не бих могъл, но визирам книгата, чиято втора чест излезе на скоро - Бродеща душа. Момичето, което описвам там е много по-борбена и силна от мен, мога само да си мечтая за това, като имаш предвид, че аз очевидно съм мъж. (смее се) Като цяло няма да издържа на това, на което подлагам героите си във всеки един разказ и дори стих.”

Щом попитах за смяната на местата, сметнах, че не би било зле да хвърлим малко светлина и по въпроса със смъртта. Знаете, че повечето писалите казват „Аз го убих, аз така реших. Аз, аз, аз...” Но гледната точка на Скот беше по-различна и моя милост бе радостна да го научи.
„Имам една тенденция в прозиведенията си, от която следва, че всеки мой герой умира по един или друг начин. И наистина като се замисля нямам герой, който да е останал жив по простата причина, че съм избрал да избягвам "хепи енда", тъй като е твърде предсказуем. В един момент осъзнавам, че съм вкарал героите си в такива истории, че просто няма начин да остане жив накрая и би било много глупаво от моя страна, ако извъртя така нещата, че да остане даден персонаж жив, когато е на прага на смъртта. Много автори избират героите им да останат живи, но аз лично предпочитам да ги убия, като смятам, че и те са съгласни с мен, тъй като ситуациите им са такива, че няма отърваване на кожата.”

Разбрахме, че те умират и си „тръгват”, но по време на интервюто аз се зачудих- „Добре, убиваш ги и те си "тръгват". На тяхно място, предполагам, идват нови. Я ти имаш повече от една история, така че имаш стотици герои? Не е ли прекалено трудно толкова много герои да "живеят" у теб? Не ти ли идва в повече- истории, характери, съдби, емоции?”
Скот Евънс: „Всъщност не е трудно. Малко писатели могат да се справят с емоцията на всичките си герои, но моите за сега не са чак толкова много, за да ми дойдат в повече. Успявам да разгранича всеки един, да му направя негови собствени характеристики и така правя всеки герой уникален сам по себе си. Признавам, че до голяма степен във всеки персонаж влагам по някое качество от мен - било то положително или отрицателно - просто ми харесва идеята че ще вложа нещо реално. И все пак, както ти казах, много от героите ми са по образ и подобие на реална личност, така че ми е по-лесно да живея с всички тях.”

Смятам, че за абсолютно непринуденото интервю успях да задам някои определено интересни - дори нетипични - въпроси, които накараха писателя да се замисли и може би да ми разкрие някои от тайните си. Бих го интервюирала отново, стига да ми се отдаде възможността.
И като за финал той сподели, че е имало вероятно да стане адвокат. Честно казано аз съм щастлива, че Скот Джей Евънс се е отказал от този вариант, тъй като литературата би загубила прекалено много „подарявайки” го на правото.

Автор: Нора Морган
Фотограф: Ей Джей Спенсър