Кафене "Elize"

Беше един от онези дни, които сякаш нямаха край. Телефонът ти прегрява, хората около теб стават все по-досадни, а единственото, което жадуваш е малко почивка.
От това се нуждаех и аз сега, иначе нервите ми щяха да понесат сериозни поражения.
Преди време някой ми бе препоръчал това кафене, но едва днес го посещавах. И бях на път да не се върна втори път, поради простата причина, че нямаше свободни маси.
Заслужавало си, няма що. - помислих си горчиво аз.
Бях решила да си тръгна, когато погледа ми падна на една свободна маса. Донякъде.
С гръб към мен бе стройната фигура на непозната русокоска. Заобиколих я и застанах зад стола срещу нея.
- Извинете, свободно ли е? - попитах сочейки мястото пред мен.
Едва сега забелязах измъчения вид на момичето. Е, явно не само аз имах тежък ден. Може и да не я познавах, но й съчувствах - знаех какво е усещането, главата ти да е на път да се пръсне от напрежение.
Тя вдигна вяло глава, за да ме покани да седна, макар вече да бях дръпнала стола и да се настанявах. До мен се приближи сервитьорката и си поръчах едно дълго еспресо.
Загледах се в момичето пред мен и с лъчезарна усмивка подадох ръката си.
- Аз съм Ребека, между другото. И благодаря, че ме прие за компания - не съм очаквала тук да е така препълнено. Винаги ли е така? - попитах, надявайки се тя да е от по-честите посетители. Това място беше опасно близо до последното място в списъка "бих посещавала постоянно".

Чашата горещо еспресо в ръцете ми, мигом ги стопли. До този момент не бях осъзнала колко замръзнали са били крайниците ми. Отпих внимателно от чашата и щом усетих нагарчащият вкус с устата си, затворих очи от наслада. Горещата течност се погрижи за гърлото ми, но някак езика ми остана непокътнат.
- Е, поне изгарянето си заслужава. - отвърнах с усмивка.
- Е, лош ден? - попита Роуз след кратка пауза. Веднага събра точки, започвайки небрежен разговор, сякаш се познаваме от години. Повечето хора или биха мълчали, или биха задавали безсмилени въпроси.
Изпуснах една дълга въдишка и отчаяно отъврнах:
- По дяволите, да! И някак от нищо изникват още работа за вършене, сякаш и сегашната не ми е достатъчна! - осъвнах, че тонът ми е по-висок от нормалното и го снижих, заедно с невинна усмивка.
- Ами при теб? Същите терзания като моите? - полюбопитствах, докато отпивах отново от еспресото.

- Какво ще желаете, мадам? - думите на Ей Джей прекъснаха размислите на Ела. Тя вдигна умислено поглед и видя чаровната усмивка на момчето. Тя му се ухили в отговор и отново зачете менюто.
Имаше чувството, че листът със напитките беше безкраен. Сякаш имаше поне по десет еднакви напитки, а може би просто Хел беше зациклила на един ред и превърташе касетата обратно до плажа.
Няколко пъти си припомни как Ей Джей ѝ подава ръка, за да се разходят, как я хвърля във водата, как я целува... Можеше да стои така, уж загледала се в менюто с часове, припомняйки си този страхотен следобед.
Прекъсната бе от сервитьора, който дойде и се усмихна приветливо на двамата. Попита учтиво дали са си избрали нещо и Ей Джей поръча. Ела дори не чу какво си поръча момчето - тя просто стоеше наведена над менюто и гледаше с празен поглед в цената на капучиното си. Пред очире ѝ отново се разгра момента на онази гореща целувка в ледената вода.
Тя тръсна глава и осъзна, че и двамата я гледаха очудено.
- Ъъъъ... - започна тя. - Едно портокалово лате.
Сервитьорът кимна и отпраши към кухнята, оставяйки двамата насаме. Ей Джей я наблюдаваше с усмивка на лицето. От личен опит, Хелена знаеше, че ако човек я гледа така, значи се предполага, че има нещо смешно на лицето.
- Какво има? - тя се заогледа и видя една витрина наблизо. Вгледа се в отражението си, но там нямаше нищо. Обърна се намусена към момчето, но след това на лицето ѝ грейна усмивка. - Кажи де! Какво има?
Тогава той се приближи към нея, обви ръце около раменете ѝ и я целуна.

- Нищо - усмихнах й се, след което се отдъпнах, оставяйки едната си ръка в/у рамото й. - Трябва ли да има нещо?
Извадих кутията си с цигари и запалих. Просто не можех да се откажа от този вреден навик, а и да си призная не исках.
Погледнах Ела отново. Всеки път щом я видех нещо в мен крещеше от радост. Не си бях прекарвал така добре от години. Тя бе моята глътка свеж въздух...
Видях как момчето се задава с поръчката. Постави чашите на масата и с леко кимване се отдалечи.
Взех горещото си кафе и отпих голяма глътка. Кофеин, никотин, алкохол... Не можех без тях.
Погледът ми отново се спря на прекрасното момиче до мен, което отпиваше от своята напитка. Зачудих се откъде извадих такъв късмет, но всъщност аз не вярвах много в такива работи.
Като се замисля аз почти не я познавах... Исках да науча повече, затова реших, че е време за досадните и доста банални въпроси...
- Ел - започнах, но спрях. - Знаеш ли мога да те отегчавам до безкрай с натрапчиви въпроси, но не искам... Кажи ми просто това, което ти искаш аз да знам за теб...
Това звучеше по-зле и от "Имаш ли сестра?", но вече го бях изрекъл на глас и беше късно. Отпих глътка кафе и я придърпах по-близо до себе си.

Хел се отпусна нежно на рамото на Ей Джей и вдиша аромата му. Мирише на море, на слънце, на цигари, на кафе, дори се усещаше и нейния парфюм. Ела се усмихна на вихрушката от аромати и въздъхна. Студеният ѝ дъх погали кожата на врата на момчето и той потръпна.
Хелена се зачуди каквко да му каже. Откъде беше или къде бе прекарала детството си? Или пък как бе станала модел? Или дали има братя и сестри. Ела не знаеше откъде да започне. Не знаеше дали иска да си спомни за шамарите на баща си или за пиянските му прояви. Ритъмът на сърцето ѝ се ускори само при беглите и избледнели спомени за човека, който тя мразеше най-много.
- Ъм... - тя започна колебливо, но след това гласът ѝ придоби увереност. - Казвам се Ела Клаус. На двайсет години съм. Родена съм в Южна Каролина...
Тя спря дотам. Мислеше си, че това беше достатъчно. Но не беше и ако смяташе да се задържи с това момче, което съдбата ѝ бе подхвърлила така доброволно, без тя да има някакви заслуги, трябваше да му каже всичко. Трябваше да му каже, че най-много от всичко мрази насилието и също така трябваше да му каже, че се занимава с бокс и тае-куон-до от шест годишна.
- Баща ми е от гръцки произход - продължи тя, тихо и болезнено, мислейки си, че някой ще ги чуе. - Оттам и Хелена. Откакто съм на пет , той злоупотребяваше с алкохола и посягаше на мен и майка ми. - тя преглътна шумно буцата в гърлото ѝ, потръпна от лошите спомени, струпали се в главата ѝ и бавно продължи. - С майка ми се изместихме в Сиатъл. Тя се разведе и се запозна с Джоел - собственик на верига италиански ресторанти. От петнайсет годишна съм модел, а преди месец и половина майка ми роди полусестра ми - Кристина.
Ела се усмихна тъжно и дари една лека целувка на Джей. След това се отпусна в ръцете му и отпи от капучиното си. Цитруса в кафето прочисти гърлото ѝ, освежи ума ѝ и тя извърна любопитен поглед към момчето. В очите ѝ вече я нямаше тази отминала болка от спомена.
- Твой ред е.

Исках да кажа "Сължалявам", че попитах, че отворих темата, че баща ти е бил такъв, но се отказах. Всеки път, когато го чуех от някой се чувствах зле. Вместо това нежно и продължително я целунах и затегнах леко прегръдката си.
- Твой ред е - каза тихо Ела.
И какво по-точно да й кажа?! Доколкото бях запознат в историята ми нямаше щастливи моменти. Въздъхнах. Все някога тя щеше да научи, а и й го дължах.
- Роден съм в покрайнините на Флоренция, - започнах с не особено голям ентусиазъм - но израстнах в Рим. Бях единствено дете в семейство на заклети католици. Беше като проклятие. Нямах свой живот. Винаги трбяваше да съм с родителите си и обикновено постоянно се молех... Не можех да правя нещата, които обичах... Дори слушането на музика ми бе забранено освен, ако не е църковна... Побърквах се. Ходех в католическо у-ще, където съдбата на всички бе като моята, но повечето се бяха примирили, а някои дори харесваха живота си... Аз се чувствах като птичка в клетка. Накрая просто не издържах и избягах. Имах някакви спестявания и с помощта на един приятел заминах за САЩ. Намерих си някаква работа и тръгнах на уроци по китара. Две години по-късно се върнах в Европа. Бях при леля си в Италия, когато се запознах с групата, която промени живота ми...
Млъкнах. Това беше. Нататък просто нямах сили.

С всяка клетка в тялото си Ела можеше да усети болезнения край на иначе незавършената история на Ей Джей. Потръпна от мислите, които я връхлетяха и за миг отново помисли за баща си. Не го бе виждала с години - може би десет? Не знаеше, но само за части от секундата ѝ се прииска пак да го види. Да зърне разпиляната му от южния вятър руса коса, да усети как памучната му тениска се допира до кожата ѝ, да зърне черните му, непробиваеми-ледени очи, които обаче се стопляха, когато я погледнеше. Но след това той надигаше поредната бутилка с узо или уиски и ставаше напълно различен човек. Шамарите му още пареха по бузите ѝ, макар че за последно бе ударена от него, когато беше на осем. Помнеше всяка минута от деня, в който майка ѝ събра багажа им, извика таксито и двете си отидоха от райското кътче, в което живееха - малка вила с веранда и цветя на брега на морето. Помнеше съжалението, болката в кобалтово-черните му очи, а няколко сълзи блестяха сред мрака. Тогава миризмата на риба, на море и на цитрус и се стори противна, тя викаше и крещеше... Не знаеше защо - не искаше да остава, но не искаше и да си заминава... В мисълта ѝ, бащата, който тя най-мразеше изглеждаше точно така - стоящ в мрака, а в очите му блестят чисти сълзи.
Вече направила грешката отново да помисли за баща си, тя преглътна сълзите, които напираха в очите и погледна с усмивка момчето до нея.
'Ела, по дяволите?! Не трябва да мислиш за това... Не и сега!' - изкрещя тя наум и целуна по бузата Ей Джей. Отново опита от портокаловото си лате и с радост установи, че свежестта бе прочистила гърлото и мисълта ѝ.
- Няма проблем. - тя можеше да каже само това.
След това се сгуши в прегръдките му и се усмихна в нищото.