Какво можеше да прави Скарлет през подобна скучна вечер, освен да потърси някое приятно място, където да загуби част от времето си. Най-близкото кафене идеално се вписваше в идеите й. Старбъкс се различаваше от онези кафенета из улиците. Тук можеше просто да постоиш, надявайки се, че ще откриеш нещо интересно и през това време да загубиш част от времето, което ти е свободно. Жалко, че имаше и достъп до интернет, защото сега почти всички маси бяха заети. Всеки бе забравил за тежкия ден в офиса, но нямаше желание да се прибира и пропиляваше часовете тук. Скарлет си взе едно виенско кафе, което едва ли бе чак толкова виенско, колкото в обикновено кафене, но тя нямаше големи претенции. Накрая съзря една свободна маса и побърза да седне преди да са я заели, защото колкото и пълно да изглеждаше отвън, все пак идваха нови и нови хора, надявайки се, че там някъде в някой кът ще има свободно местенце. Селестина отпи от кафето и се убеди, че не бе истинско виенско кафе, и огледа хората, които попадава в полезрението й.

Пръстите ѝ пробягаха по клавиатурата на мини лаптопа. Ноутбук - последен писък на модерната технология, или поне така каза стеснителното момче от магазина.
Всъщност Ребека се съмняваше доколко китайците можеха да вложат ум в машинария, но реши да не задълбава излишно, след като въпросната машинария вършеше отлично работата си. В последно време редакторката не се разделяше с него и беше приятно изненадана да открие, че в Старбъкс има и безжичен интернет. Две точки за противниковия отбор - отлично кафе и удобна възможност да отхвърли още работа. Но след насъбралите се безсънни нощи и промишленото количесто кофеин, стреса при Бекс се проявяваше като непоносимо главоболие.
Русокосата се намести неловко на стола си и усети как мислите в главата ѝ се бореха за внимание, подобно на рояк пчели. Погледът ѝ се спря на високата чаша с живителна течност и едва доловимо въздъхна.
"Като сме почнали с вредните навици...", проточи на ум Скар и грабна чантата от стола си.
За пореден път тя се убеди, че действително в женската чанта има всичко, но не и ред, след няколо минути безплодно издирване на картонената кутия. Момичето слепешката продължи да рови из чантата си, твърдо убедена, че някъде там има кутия с цигари. Усилията на Бека най-накрая бяха възнаградени, когато пръстите ѝ се обвиха около съмнително лекичката кутия.
С извесно разочарование откри двете самотни цигари, но миг по-късно осъзна...
- Проклятие! - изсъска блондинката, когато откри, че запалката ѝ липсва.
Явно светът е решил да се обърне срещу нея в тази вечер. Безсмислено бе да търси каквото и да било в дамскта си чанта, когато някак разсеяно редакторката забеляза момичето, което тъкмо се настани на съседното до нея място.
- Извинете, - започна Бекс леко нерешително. - случайно да ви се намира запалка или пък кибрит? - попита тя с ясно доловима надежда в гласа си.

Скарлет погледна към непознатата. Тя не пушеше, следователно не бе логично да има запалка или кибрит, но от друга страна си имаше и други причини, по които да носи. Понякога се опитваше да откаже баща си от този вреден навик и редовно скриваше запалките му, а след това така и не изкорени този навик. Селестина се разрови из чантата си. Сигурна бе, че там някъде се криеше някоя стара запалка, освен ако не бе я изкарала извън чантата по неясна причина.
- Мисля, че трябва да имам. - кимна леко тя, докато продължаваше да издирва това малко нещо. Накрая откри това, което търсеше. Не беше точно това, което мислеше, че носи, но все пак беше някаква си запалка и единствено се надяваше все още да е способна да фукционира правилно.
- Заповядай. - усмихна се Скарлет, подавайки запалката към момичето. Вероятно това бе края на разговора, но нали всеки човек се сблъскваше в подобни разговори всеки ден и не всички бяха нещо повече от проява на услужливост и едно взаимно "благодаря". Евърууд дори не знаеше защо мисли точно над тези неща, след като никога преди не се бе питала защо подобни спонтанни и ежедневни разговори бяха толкова кратки. Веднага след като забрави мислите си или по-точно си наложи да ги забрави, тъй като бяха прекалено безсмислени и лишени от точен отговор, Скарлет забеляза, че момичето бе тук от по-отдавана.
- Хубаво е, че има безжичен интернет. - констатира Скарлет, въпреки че по всички си личеше, че тя не се възползва от тази услуга, нито дори проявяваше интерес към нея, но бе забелязала, че другото момиче сигурно се възползваше и от тази услуга, освен от доброто кафе. Да, хубаво кафе като вкус, но не всяко кафе можеше да се превърне в нещо за бързо консумиране, каквито бяха целите на това заведение. Все пак нали Старбъкс се славеше точно с онази слава, че винаги можеш да минеш и да си вземеш кафе, когато бързаш, а не да се тормозиш с онези полуводнисти кафета от най-близкия автомат.

През цялото време Бека напрегнато бе вперила поглед в чантата на светлокосото момиче, сякаш очакваше от там да изскочи заек или нещо подобно. Е, не се зарадва по-малко, когато от там излезе малка остаряла запалка. Напротив, дори трябваше да се въздържи да не изръкопляска, но се примири със стаена въздишка.
- Благодаря. - изрече русокосата, като за миг срещна погледа на момичето и пое металното приспособление от ръцете ѝ. Разсеяно забеляза, че запалката наистина бе стара, съдейки по цвета на медната обвивка и тежестта ѝ, типична за изминалия век.
После, когато Бекс издърпа една цигара, вече не обръщаше внимание на визията ѝ. След няколко неуспешни опити - през които Ребека бе готова да обвини света в конспирация и да заклейми съдбата за кучка - тя най-накрая успя да запали и почти мигновено последва силно дръпване. На лицето на русокосата се изписа блажена усмивка и тя издиша сивия дим, който образуваше причудливи форми във въздуха.
Искаше ѝ се да вярва, че главоболието ѝ намалява, но по-скоро си въобразяваше. Дължеше го на факта, че в момента бе твърде съсредоточена във вдишването и издишването, отколкото пулсиращата болка в слепоочията си.
В същия миг, редакторката улови недоволния поглед на сервитьорката и се сдържа да ѝ покаже любимата си комбинация от пръсти.
- Хубаво е, че има безжичен интернет. - долетя до нея гласът на светлокосото момиче и Бекс объркано извърна глава към нея.
- Мо-... - понечи да попита, когато внезапно думите достигнаха до съзнанието ѝ и добиха смисъл. - А, да! Не знам какво щях да правя, ако трябваше да чакам още два часа, за да стигна у дома. - подсмихна се тя и впери невиждащ поглед в екрана пред себе си.
Бека не си падаше по неловкото мълчание и последвалата тишина я изнервяше допълнително. Затова след кратък размисъл, хвана цигарата с другата си ръка и подаде вече свободната, към момичето до нея.
- Аз съм Ребека. - представи се русокосата, продължавайки на ум, "...и съм ти страшно благодарна!"
Реши да спести тази подробност - току виж я караше да изглежда като отчаян пушач - и усети как на лицето ѝ се изписва приветлива усмивка.

Скарлет никога не бе предположила, че тази стара запалка можеше да бъде жизненоважна за някой. Никога не я беше приемала за нещо ценно. Просто бе част от навик, но сега се почувства изключително горда, че носи подобно нещо.
- Аз съм Скарлет. - представи се и тя, подавайки ръка към момичето. Още в началото си предстоящия им разговор й се стори странен, защото всичко започваше в такова кафене с коментар за удобството на безжичния интернет и търсенето на една запалка, която бе липсваща за Ребека.
- Какво работиш, че ти е толкова нужен достъпа до интернет? - попита с интерес Евърууд и взе кафето си в ръка, премествайки се на съседната маса, където се бе настанило другото момиче. Предполагаше, че разпитва за някой доста лични неща, защото може би това не беше свързано с работа. Въпреки това Селестина не успя да възспре любопитството си. Понякога прекаляваше с него, но винаги имаше навика да попита това, което я интересува. Най-обичаше да задава въпроси. Една бегла усмивка се появи на лицето й, когато за втори път Ребека вдигна поглед от компютъра си, за да я погледне. Сигурно дори бе трети път, защото преди да се премести на масата, тя още веднъж бе погледнала в посока на лаптопа. Скарлет се замисли, че някой ден може би щеше да се възползва от този интернет, но пък какво щеше да прави тя с един лаптоп, след като нищо не я задължаваше да използва подобен вид техника за нещо друго освен свободно време, а през по-голямата част от него тя предпочиташе да бъде някъде извън четири стени и на спокойствие. В компютрите не виждаше това спокойствие, но може би в някой дъждовен ден щеше да се възползва от това удобство.
- Въпросът не бе достатъчно личен, нали? - попита Скарлет, очаквайки, че няма да получи отговор, след като досега не го бе получила. В такъв случай можеше единствено да промени темата, но реши да изчака поне отговор на втория си въпрос.

Скарлет не отговори веднага. Никога се бе замисляла как точно е получила първия си белег, а дори не бе сигурна, че има такъв. Деството й бе прекалено спокойно, за да падне от каквото и да било, но сигурно все някога бе падала. Въпросът бе дали имаше някакъв белег от нещо такова. Едва се сдържаше да не стане насред кафенето и да започне да търси някой стар белег. Естествено винаги можеше да каже, че не помни или че няма такъв, но и в двата случая нещо щеше да я измъчва отвърте, защото искаше да даде достоверен отговор, а не такъв, който да я измъкне от положението, но след време да се превърне в една дребна лъжа просто защото в този момент тя не е знаела отговора.
- Оу, това бе доста отдавна. Още като започвах първите си уроци по балет. - каза изведнъж Селестина и дори самата тя се стресна от тона си. В главата си бе готова да признае, че наистина няма представа дали има такъв белег или откъде е той, но точно в този миг се сети за най-ранното си детство. Когато майка й бе толкова обезпокоена за нейното бляскаво бъдеще и я записваше на какво ли не, за да влезе в елитен университет. Така се бе започнало и с балета, който Скарлет не харесваше особено, а от своя страна учителките й не бяха доволни, че тя не полагаше големи усилия и винаги я подтикваха да се старае все повече и повече, докато един ден, докато се опитваше да оправдае очакванията им Скарлет се препъна по някакъв доста особен начин и се поряза на нещо неясно, но до ден днешен си имаше белег на лявата длан от тази случка. С времето дотолкова бе свикнала с него, че рядко се сещаше, че това не бе по рождение.
- На една от репетициите се порязах. - обясни момичето и вдигна лявата си ръка, за да докаже думите си. Веднага в съзнанието й изникна и друга случка, когато бе още по-малка и се бе опарила на един от котлоните в кухнята, но май нямаше останал белег. Не, определено нямаше, така че не можеше да приеме това като отговор на въпроса, но ако той бе поднесен като първият ти лош спомен, то сигурно тази случка щеше да е идеалния отговор.
- Ами при теб? - попита на свой ред Скарлет и се усмихна леко. Вече отново бе смъкнала лявата си ръка на масата и от скука си играеше с чашата, очаквайки отговора на Ребека. Ако продължаваше да си играе с тази чаша, сигурно скоро щеше да я събори, но Евърууд не мислеше за това, така че опастността от това начинание ставаше все по-голяма. Не очакваше светкавичен отговор, въпреки че тя вече бе имала доста време, в което да помисли над отговора си, така че сигурно си бе припомнила тази част от цялостното си съществуване. Точно това бе хубаво да си втори при отговора на даде въпрос. Докато очакваш да чуеш отгова на някой, винаги можеш да подготвиш своя, но явно мислите на Бека бяха заети с нещо по-важно в момента, в който Скарлет си припомняше всичко това, защото тя не сподели веднага своята белязана история. Селестина на смяташе да я съди, беше търпелива щеше да изчака. Все пак не беше лесно да си припомниш точно кога за първи път си паднал или направил нещо, от което ти е останал белег, при условие, че в кръвта на всички малки деца бе да падат и стават ежедневно. Евърууд за пореден път отпи от кафето си и се загледа навън, намирайки следенето на хора с поглед за много интересно, а и определено й спестяваше скуката от неловката тишина, която се бе настанила между тях. Тя тъкмо върна поглед към Ребека, когато и забеляза, че момичето явно бе готово с отговора си и за момент се зарадва, че просто не са прекъснали разговора, както бе помислила в последните две-три секунди.

Ребека слушаше внимателно момичето и даже наостри уши, когато чу думата "балет".
С това Скарлет се извиси в очите ѝ и я спечели несъмнено. Русокосата също беше играла балет и дори да не го признаваше пред взискателната си майка - уроците ѝ се харесваха. Това може би бе единственото така наречено "задължение", което вършеше с удоволствие и не през пръсти. Добре де, свиренето на цигулка също беше приятно, но в началото въобще не се понрави на Бекс, която искаше още от втория ден да е виртуозен музикант.
В балета намираше успокоение, а и харесваше грацията и волността на движенията. Сякаш рисуваш емоции с тялото си, под контрола на музиката. Усещането не можеше да се сравни с никое друго и може би затова Бека полагаше толкова усилия.
Но да се върнем в настоящето, където Ребека се мъчеше да свърже чертите на Скарлет с някоя известна балерина. След няколко секунди обаче се отказа, твърдо решена, че момичето не се изявява на сцената. Или поне не такава, за каквато си мислеше Ребека, след като ѝ стори, че Скарлет също е актриса.
Но сега не искаше да задава баналните въпроси, които ѝ бяха до болка познати. Щеше да се задоволи само с предположенията си, пък по-късно може и да стане въпрос някъде из процеса на общуване.
Когато Скарлет върна въпроса към нея, Бекс осъзна, че си е вкарала автогол. Или поне донякъде, защото първия белег, за които се сети беше този под лявата ѝ вежда. Ръката ѝ несъзнателно се стрелна към мястото и леко го докосна - да, едва се забелязваше, но тя знаеше че е там. Редакторката неволно си припомни как го бе получила, ала това беше период от живота ѝ, към който не искаше да се връща. Затова когато осъзна, че мислите ѝ са отлетяли в друга посока, тръсна леко глава и погледна момичето пред нея, за да се разсее.
- Амии.. - започна Бека леко нерешително и отново прехапа устни. Аха! Коляното ѝ! - Най-ранният белег, за който се сещам е този на коляното ми. - обясни русокосата и леко се извъртя на стола си, кръстосвайки крака, за да покаже доказателството. - Бях на пет или шест. Едно момиче в детската градина ми открадна плюшеното мече и.. - последва невинна усмивка и свиване на рамене, сякаш в момента обсъждат цвета на стените. - аз я нападнах. После ми се наложи да бягам от осемгодишният ѝ брат и имах близка среща с асфалта, а в резултат... - Ребека посочи коляното си, на което едва се различаваше тънка, леко изпъкнала бледа линийка и леко се подсмихна.
В следващия миг редакторката се зачуди какво да попита сега, след като Скарлет оново замлъкна, оставяйки конците в нейни ръце. Хрумваха ѝ какви ли не въпроси, но или бяха твърде лични, или прекалено клиширани. Сетне ѝ дойде една идея и тя реши да действа смело и смахнато. Все пак, любопитството не беше престъпление.
- Имала ли си плакати в стаята си? - понечи да довърши "И какви?", но си помисли, чевероятно се подразбира от само себе си. Сви едва забележимо рамене, сякаш на себе си и допи последните останки кафе, докато наблюдаваше Скарлет над ръба на чашата.

Скарлет слушаше внимателно разказа на Ребека. Бе доста по-интересен от нейния. Тя никога не бе имала такива проблеми в детската градина, защото така и не бе ходила на такова място. Докато не бе време за училище, тя не бе срещала други деца, затова и трудно се сприятеляваше, а ако нямаше толкова истински приятели, нямаше и как някой да й вземе нещо. Сега Селестина се почувства изключително различна и странна, но побър за прогони тези мисли. Не искаше да показва някакви чувства на самосъжеление през новата си позната. Постепенно започваше да харесва момиче, което стоеше пред нея и може би щеше да я нейното спасение за двата часа, които й оставаха до приятната среща с уютния дом.
Въпросът на Бека веднага я изведе от мислите й. Плакатите бяха за деца под нейното ниво. Това бе първата й мисъл, щом чу въпросът. Това не бяха нейни думи, а думи, които майка й използваше, за да й внуши, че е нещо повече от останалите. Като дете не бе имала плакати в стаята си. Положението беше такова до момента, в който тя нямаше никакво право над живота си. Все пак дори тази промяна не донесе съществена промяна в стаята й, защото стените вече бяха отрупани с малка част от картините, които рисуваше, така че се размина с плакатите, но в сегашния й дом имаше леки проблясъци на подобен бунт. Беше отредила една от стените за нещо като табло, където лепеше всичко, което й хареса. Внезапно Евърууд осъзна, че бе прекарала прекалено дълго време в мълчание, а това съвсем не бе обичайно за нея. Вероятно самата странност на запознанството им я караше да преоткрива някой спомени. Ако я питаха за минало, настояще и бъдещи планове, щеше да е готова с отговора си. При всяко запознанство се питаха нещо от този сорт и за всеки банален отговор, Скарлет имаше отговор, който в течение на времето и множеството повтаряния беше също толкова банален.
- Аз... В момента имам плакати. Не точно плакати, защото смисълът леко се различава, но имам нещо подобно. Има си стена в стаята, на която лепя всичко, което ми хареса, където и се намират някой плакати. - заговори Скарлет. Щеше да е трудно да обясни всичко това, до което бе стигнала преди секунди. Отново започваше да се чувства странно, заради странните си хобита, които имаше като малка.
- Преди нямах. Стаята ми бе украсена единствно от картините, които сама рисувах, когато ми бе твърде скучно от поредните занимания, които майка ми избираше. Дори не осъзнавах тяхната липса. Може би беше така и защото тогава нямах определени предпочитания към някой или нещо, за да се гордее, че притежавам плакат. - продължи момичето, надявайки се, че не звучеше чак толкова странно. Тя наистина не бе изградила особени предпочитания по онова време и едва ли щеше да е първата, която да се втурне за нечий плакат. Това доста я отличаваше, но поне беше изход от неловката ситуация.