По булеварда

"Това трябва да е някаква знаменитост,може би актриса или модел"-мислеше си той,докато я разглеждаше добре и още веднъж си поденсе извиненията за станалото.Досега не беше общувал с известна личонст и не знаеше как точно да се държи.
-Приятно ми е да се запознаем,макар и при тезе обсотятелства-каза момчето и усети как лицето му започна да пламти.
Стояха на булеварда,гледаха се с жим интерес и сякаш мисълна му блокира,нищо не можеше да каже,но се овляда и каза:
-На 16 години съм,не съм от тук.Скоро се преместих с нашите и се надявам,че ще се адаптирам добре в Холивуд.
Не беше доста подходящо да стоят така двамата насред улицата,така че реши да ъбде малко по-смел и сенадяваше да не получи отказ,а може би и плесница.
-искаш ли да отидем някъде?Не съм много добре с обстановката тук,така че ти избери къде да отидем-престраши се Джейсън и млъкна смутено,не смееше да чуе отговорът й.

Нямаше никакви претенций,важното беше да не стоят насред булеварда и да задръстват движението.Освен това предположението,че тя е някаква знаменитост се оказа вярно и не че тя му каза,а благодарение на тов,че преди няколко минути беше видял нейн плакат,сложен на няколко места.
Засега щеше да превъзмогне любопитството си и да не пита нещо,по-важното е да се опознаят и да разбере що за хора са популряните личности тук.
-Боулинг или Басейн?Доста труден избор-девте места доста го привличаха и не беше лесно да реши къде да отидат.Само се надяваше обстановката да ъбде по-спокойна,защото не би понесъл истерична почитателска тълпа да ги нападне.
-Аз нямам претенций,но акоси съгласна нека даотидем на боулинг.Обичам да играя,пък и съм спортен запалянко-засмя се той и лицето му се озари при тази възможност да поиграе.

*за Катрин Соул

Вървях забързано по булеварда без действително да забелязвам хората около мен. Отчасти, защото лицето ми бе скрито едва ли не до половина от големите слънчеви очила, които носех. Умът ми бе зает с решението на прекалено много проблеми, а напрежението около мен бе като електричество. Радвах се, че бях взела очилата със себе си - поне не се налагаше да срещам чудатите погледи на минувачите.
Виждах имената под краката си - на стотици хиляди известни личности, които са имали принос за развитието на сверата, в която се изявяваха - и наивно, а дори и малко самонадеяно, си пожелах някой ден и моето име да е сред тях. О, стига, че кой не си го мечтае?
Унесена в мечти, не забелязах фигурата, която вървеше към мен и със закъснение се отдръпнах от пътя на момичето. Крачката встрани, която направих, оплете краката ми по невъзможен начин и политнах към цимента. По инерция се хванах за нещо, което май бе нечия рака. Но уви - токчетата ми изиграха лоша шега и чух звучното "пук", след което станах със 7-8 сантиметъра по-ниска.
Страхотно! Просто страхотно! - помислих си горчиво.
Пуснах ръката, за която се бях хванала и събух токчетата си, вдигайки очилата върху косата си. Е, Ребека, да ти е четито прибирането до вкъщи... боса!
- Добре ли сте? - чух плахият момичешки глас до себе си.
- Съжелявам, вината е изцяло моя. - казах, все така загледана в счупеното токче. Осъзнах, че не бях отговорила директно на въпросът й и набързо добавих: А, да! Спокойно, не за първи път имам проишествие с калпави обувки. Понякога модата се оказва враг на сует... - замлъкнах, когато най-сетне вдигнах поглед към лицето на момичето. Чертите й ми бяха страшно познати, но проклета да съм, ако можех да се сетя откъде.
- Извинете, познаваме ли се? Защото имам такова чувство... - изрекох несигурно.
Ако не друго, то току-що направих страхотно първо впечатление на откачалка. Е, не е като да се случва за първи път..

Стъпка, още една, и исведнъж... ТУП! Защо по-дяволите, само аз съм с два леви крака? Докато си вървях по булеварда, към любимото ми кафене, краката ми се оплетоха един в друг, и аз се озовах на земята, точно когато стигнах пре кафето. Паднах на една страна и счупих токчето на новите си обувки. Седнах на тротоара пред заведението и се разсмях на себе си

Беше поредния скучен ден. Както винаги, Кори си стоеше сама вкъщи и се цудеше какво `и се прави... Най-накрая реши да излезе и да се поразходи на чист въздух. Взе си якето и излезе.
Разхождаше се безцелно. От време на време влизаше в някой магазин, за да разгледа хубавите дрехи... Докато се разхождаше по булеварда, забеляза едно момиче да стои на тротоара пред едно заведение. В едната си ръка държеше обувка. Беше със счупено токче. На Фенел `и стана жал за нея и отиде да види дали е добре.
-Добре ли си?-попита тя.

Докато най-съвестно си се смях на себе си, червенокос силует се приближи към мен. Бе младо момиче, на около 19, близо една глава по-ниска от мен, или на моето равнище, не можех да преценя ит седнало положение. Изправих се и се приближих към към г-цата, която стоеше над мен:
- И вие ли станахте свидетел на кумичната ситуация? -разсмях се аз.

След малко прехвърляния наум на всички възможни за начало на една средградска разходка места Елоиз тръгна в обратната посока на тази, от която бе дошла. В главата й вече ясно бе изписан целия маршрут и само онзи дразнещ глас, с който всеки GPS разполага, й липсваше, за да наставлява движенията й. Но тя бе напълно убедена, че не се движи като робот, а дори на моменти започваше разговор, но бързо го прекъсваше, щом имаше някоя тънкост, за която да предупреди спътницата си. Далия бе очарователно същество. По-скоро човек, но като цяло си бе очарователна. Не се срамуваше да поиска малко помощ при ориентира в Холивуд, както всеки друг би направил. Другите щяха да те подминат, нямаше да признаят некадърността си, а гордо щяха да вдигнат нос и да тръгнат нанякъде, където след пет минути ще спрат и ще започнат да се оглеждат като лалугери при нападение от орел. Точно това я правеше очарователна.
- И всеизвестният булевард. Единственото място, където някоя звезда може да бъде под теб. - Лола оповести с лека шега пристигането им към крайната цел. Вече нямаше представа дали това бе началото или края на малката им разходка. Имаше още много, което си заслужаваше да бъде видяно, но една вечер не стигаше дори само за един от кварталите. Въобще какъв град бе това, което се равняваше на цяла една държава по площ? На една от онези малки държавички, които бяха прекалено малки, за да бъдат изобразени на картите, но съществуваха някъде там и бяха представяни само от един град.
- А така и не разбрах какво те води насам. Желание за слава... Това е основното, но просто идваш да пробваш късмета си в града на сбъднатите мечти или имаш цел, с която да докажеш, че заслужаваш мястото си тук. Току виж някой ден хората ще минават и върху теб. - продължи русокоската, щом се обърна към Далия и се отпусна върху една метална пейка в началото на булеварда. Нямаше представа, че да обиколиш толкова малка част от Холивуд, и то пеша, било толкова изморително.

Дали наистина се притеснявах от този въпрос или просто не ми се говореше за това не можах да си обесня, но веднага след като осъзнах, че съм започнала да си ям ноктите, значи наистина нещо ме е плашило от този въпрос. Дявол да го вземе и скъпия ми маникюр и всички скъпарщини в света на славата.
- Славата е нещо опасно. В никакъв случай не мога да кажа, че това е целта на живота ми. Но просто в моя случай е някак си неизбежна. - Погледа ми се зарея някъде над хвърчащите коли, но продължих мисълта си. - Винаги съм искала да съм уважавана в това, което правя и със сигурност ще съм повече от щастлива някой ден хората да минават над мен. Така ще мога да си умра спокойна ще съм живяла пълноценно на тази планета. Но дали всички мислят така? Дали това името ми наистина да е там не означава чисто и просто, че съм успяла да поддържам човешкия интерес към моята личност, а не че съм доказала на човечеството любовта си към изкуствата?
Кратка пауза. Според мен и Лола размишляваше над думите ми. Но и аз се бях потънала отново в тези философски проблеми без отговор, както почти всяка вечер преди да заспя.
Погледнах към Лола. Изражението на лицето и беше някак странно и мислите ми започнаха да превъртат отново лентата на изминалите пет минути. Какво бях казала?
Не! По-скоро какво НЕ бях казала.
- Хайде да продължим да ходим. - казах аз и се изправих, а заедно със мен и Лола.Не бях изморена, напротив, имах много енергия от дългото стоене в къщи. Хванах "екскурзоводката си" под ръка и продължихме към улицата....сякаш се познавахме отдавна. - Мисля, че пропуснах да ти кажа все пак с какво се занимавам. Извинявай. Мисля, че забравих да се представя както трябва в началото. Името ми е Далия Малдонадо.
Направих пауза и погледнах към Лола. Исках да видя изражението й, да разчета мислите й. Но то не се промени много. - Говори ли ти нещо?

За жалост, нито разбрах отговора на Лола, нито дали фамилията ми й е позната, защото в същия момент, в който зададох въпроса си едно "Порше" мина покрой нас (с може би около 130 км/ч) и ме заля с мръсна, кална, миришеща дъждовна вода от горе до долу. Опръска малко и Лола, но само по панталоните, защото за мое нещастие аз се оказах от външната страна на тротоара.
Нищо не казах. Нямах думи. Идваше ми да се разплача. Наистина. Най-ужасното нещо, което може да ми се случи. Косата ми беше мокра, спиралата ми сигурно се беше разтекла, а в устата си усещах неприятен солен вкус, подобен на този от морето, но факта, че беше кална вода ме побъркваше.
- Знаеш ли един сив блок в Downtown Hollywood? Знам че е на ъгъла на една улица, но и да ме молиш не мога да се сетя за името. - Лола кимна. - Аз живея там. Искаш ли да дойдеш в къщи и там да продължим разговора?

Бе трудно да мислиш над улици, адреси и прочие, щом някой до теб бе имал най-голямото нещастие в големия град. Особено за известна личност, това си бе цяла трагедия. Елоиз също не харесваше факта, че малки точици загрозяваха цвета на лекото подобие на дънки, но в крайна сметка тя никога не бе била чак толкова взискателна с вида си, че да вдигне скандал и да превърне подобна житейска случка в цирк за милиони. Първата реакция на Лола, щом колата ги опръска бе да изпусне ръката на Далия. В следващия миг тръпка на шок и изненада я връхлетя, но това по никакъв начин не се появи на лицето й, както бе станало и при споменаването на цялото име на момичето. Просто спокойствието й бе желязно. Единственото, което направи бе да потърси кърпички. Имаше някъде. Не излизаше без нещо толкова жизненоважно. Но и те нямаше да помогнат. Това, от което се нуждаеше Далия бе един топъл душ или поне нови и сухи дрехи. Въпреки това й подаде пакетчето, което бе толкова старо, че марката вече себе поизтрила от постоянното мъкнене напред-назад, а Лола можеше да се обзаложи, че вътре нямаше повече от две-три кърпички. Въпреки това с едната тя се опита да поизчисти лицето на новата си позната, премахвайки лошите следи от разтекла се спирала и капки кална вода.
- В Холивуд трябва винаги да имаш подръка спирала или поне да използваш такава на водна основа, защото в противен случай те очакват още подобни инциденти. - тук Елоиз вече говореше от личен опит. По-скоро от лични наблюдения, защото тя самата никога не бе попадала в подобни злопаметни случки, но колко такива бе наблюдавала по списания, вестници или на живо... Вероятно дори не можеше да ги преброи. Русокоската остави останалите кърпички на Далия и като хвана едната й ръка тръгна по нов път. Разходката им беше опропастена, но можеха да имат още много такива. Важното бе сега да помогне на приятелка. Лола никога нямаше да приеме това като помощ на звезда в беда, защото приемаше Далия за повече от това. Още от самото начало имаше чувството, че я бе виждала някъде, но бе изненадана от естественото й държание преди да се представи изцяло. Сякаш града щеше да бъде по-добро място, ако имаше още такива хора или може би тя просто все още не бе попаднала в тази среда. И с подобни разсъждения Лола се провираше из малко по-забравени улички, докато не стигна пред една сива сграда. Нядяваше се, че за нея бе говорила Далия, защото колко ли още сиви сгради бе виждала, но май тази бе единствената жилищна.

Дерек бе решил да се върне към обичайния си начин на живот, който не включваше медии и две известни личности, с които постоянно да се заяжда и в края както винаги той да излиза виновния. Щеше да си остане секси барманчето, което не се увлича в сериозни връзки, а който само привлича внимание. Добре, добре. Това беше само на думи! Не можеше да се откаже от Елеонор, защото искренно го радваше поведението и. Когато тя започне да го критикува по нейния си начин, който включваше обиди, сякаш му даваше още думи за речника, чрез които той да отвърне. И нещата се удължаваха докато някой от двамата не се откаже. И истината бе, че винаги този който се отказва бе именно Дерек.
И стигаме до края в който той получи покана от нея за рождения ден на Стейси. О, колко мило! Помисли си в първия момент, след като прочете написаното. Щеше да отиде. Изобщо дори не обръщайте внимание на първото макар че то беше истината, той не можеше да не продължи да се чувства известен, макар че не бе. Но покрай двете момичета това можеше да се случи , а ако се откаже щеше да си остане онзи с малката заплата.
Няколко минути преди партито той вървеше спокойно по булеварда облечен в тъмно-сини дънки, които можеха да минат и за черни и черна тениска. Яке, което го пазеше от вятъра. Изобщо не му пукаше, че може и да закъснее, защото знаеше , че има ужасно много възможности да влезе когато и да е. Подсмихна се и огледа встрани, готов да викне такси, което ще го закара до мястото. Имаше огормно задръстване, в което виждаше само една жълта кола, а именно такси. Трябваше да се качи в него. Започна да ускорява крачката си вдигайки ръка във въздуха, за да спре колата, но една дама, чиято цел съвпадаше като неговата, се препречи и отвори вратата, когато той бе на крачката от жълтата кола. Въздъхна отегчено и погледна към дългата опашка зад себе си.
- Мамка му!- изсумтя недоволен. Огледа девойката.- Може и да успеем да се разберем.- започна бавно като не спираше да гледа чертите по лицето и, което си беше навик.
- Виж, ужасно много бързам!- започна да си измисля оправдание, но по лицето на момичето идеално си личеше, че няма никакъв шанс да отстъпи.- Сериозно, бъди мила и ми отстъпи!- тръшна с крак, защото усещаше как се изнервя. Момичето беше с право, но нямаше да я остави да тръгне, а той да чака следващото.
- На къде отиваш, може да сме в една посока!- гласа му стана груб и го бе казал през зъби, докато лицето му си беше все така спокойно настроено.

Ужас!
Не беше единствената личност, която не бе в настроението. И девойката не се чувстваше особено добре. Дерек не каза нищо, гледаше към нея, докато ръсеше истини, но Дарк си държеше на своето и нямаше да я остави, щеше да и противоречи, казвайки пореднато умно нещо, с което щеше да остане прав. Осети как крака му нервно затропа по пода, а ръката му се стисна в юмрук, стисйкайки кутийката в нея, която беше и подаръка за рожденичката. Колкото и нервен да изглеждаше, точно след тридесет секунди, след като беше измислил какво да направя тялото му отново се отпусна. Наклони галва, гледайки момичето под друг ъгъл.
Тя не му оставаше никакво време да отговори на думите и, за това и си мълчеше. Или по-точно отваряше устата си и в същия момент, тя го прекъсваше. Беше ли обиден? Не, по-скоро засегант, защото беше останала с грешно впечетление. Променяше емоциите си страшно бързо, което му изглеждаше съвсем нормално. "Това не вещае нищо добро, да знаеш" Замисли се над тези думи. Беше ли права? Не, не беше. Ако го познаваше, щеше да знае дали това е на добре или не е, но не му се спореше. Остави това за по пътя.
Момичето най-нкарая влезе най-безцеремонно в таксито, а той я изгледа ядосано. Погледна към шофьора, чието търпение почти се бе изчерпало. Ако тези двамата тук още малко бяха останали да спорят, шофьора щеше да потегли без да му пука, но за да вземе парите беше пуснал вече брояча.
Без да мисли много, отвори врата и се набута до момичето като го изблъска леко грубо до другата страна на таксито. Не изглеждаше никак доволно. Дочу адреса който каза и усмивката отново се качи на лицето му. Обърна се към нея и и намигна.
- Какво съвпадение, отиваме на рожден ден!- каза надута и се усмихна отново. Облегна гръб в седалката зад себе си и започна да върти кутийската в ръката си.- Междодруото, балгодаря ти, че ме изчака!- сърказъм сърказъм, сърказъм. Нищо друго. Изкикоти се и продължи да следи брояча.

От Джовани Александро 2010 година.

Във влака.
Зимата бе дошла.Вятъра и дъжда бяха първите гостени на града.Джовани се завръщаше от едногодишното си пътешествие из Скандинавските страни.В обикновен ,пътнически влак ,в задимено купе можехме да намерим тази странно променена личност-Джовани Алесандро.Загледал се през прозореца как снежинките си играят една с друга и лекия ветрец,който ги побутваше.Със скъсяване на разстоянието снега минаваше в дъжд и обратното.
Гледайки внимателно през прозореца той потъна в пътешествие из спомените.Това чувство напиращо с приближаването към Ел Ей.
....
"-Ел,скъпа излизам.-казвайки това ,Джовани, целуна Бенет по устните.
-Джо,къде?-с мек и нежен глас се обърна към него, Бенет.
-Трябва да замина по работа.Важно е ,когато се върна обещавам да ти обясня.Обичам те,мое цвете.-целуна ръката й и излезе.
-И аз те обичам.-казвайки това сама на себе си.Джо вече бе тръгнал.
Всъщност ,това пътуване по работа бе прикритие,което не искаше да разваля пред своята любима.Мислеше си,че така е най-добре за в момента,но ако знаеше какво щеше да им се случи щеше да направи друго.
Един ден той получи писмо от Аляска със съдържание,което обърка съзнанието му и накара да спре да мисли трезво.Писмото разказваше своята история,която промени живота на Джовани.Жена пишеше,че е негова сестра и искат да поговорят.Изгубен и заблуден ,мислейки ,че е сам на този свят той предприе това пътуване ,за да узнае повече за тази мистериозна жена.
....
-Радвам се ,че така бързо дойде ,за да се срещнем.-каза жената,която се представяше за негова сестра.Името й бе Лора.
-Разбира се,можеш ли отново да ми покажеш снимките с баща ми.-казвайки това Лора подаде старите намачкани снимки,в които присъстваше нейната личност и тази на баща му.
....
Чувствайки се зле и леко замаян се отправи към хотелската си стая с помощта на негова сестра Лора.Тя го съблече и просна на леглото .Той затвори очи.
Когато се събуди на следващия ден бе с вързани ръце и крака и писмо от най-добрата приятелка на Елеонор,в което пишеше."Сега ,Ел, ще разбере що за стока си."
....
-Елеонор,моля те ,повярвай ми .Тя се представи за моя сестра.Не съм спал с нея.Тези снимки са направени от Сузан.Повярвай ми.Аз те обичам.Обичам те.Трябва да ми повярваш.Никога не бих ти го причинил.-казвайки това през сълзи и падайки на колене.
-Не мога, да ти повярвам.Виж ..чисто доказателство.А Сузан никога не би направила такова нещо.-сълзите се стичаха по нежното й лице.
-Напусни или ще повикам полицията.
....
По булеварда.
След тази случка той не беше същия човек , в който го бе превърнала младата дама.Нещо в него се пречупи.Той замина.Не мислеше да се връща,но вече беше на 21 години и трябваше да се заема с фирмата на баща си.Тя беше най-важното нещо в неговия живот сега.Не мислеше за любов ,не мислеше за нищо друго освен за проклетата фирма на баща си.Вятъра биеше право в лицето му,което накара очите му да се просълзят.Беше с коса под ушите,която не беше ресал от няколко седмици и с гъста брада.
Изпусна ключовете за колата си
"По дяволите"
Вдигна поглед ,а тя бе пред него.Призрак от миналото.
-Бенет?

-Еми ако русата ти главичка не зацепваше толкова бавно ,можеше да няма смисъл от това,което ще попитам!Ще ми дадеш ли номера си или да замръзвам още ,докато те чакам да се сетиш сама?-сопнато й отговори той.
Гледаше я.Може би се чудите,защо младия Джовани се държеше така с любовна на живота си?!Всичко е ясно не мисля,че трябва да се обяснява,но все пак нека да повторя за не разбралите отново.Всяка история има две страни ,както и тази.Това може да ви се струва изтъркано или нередно,но Джо бе въвлечен в опасна игра,в която не искаше да попада.Знаеше,че след като се влюби в нея ще пострада.Тя живееше в съвсем различен живот от този на Александро.Макар че на него му се носеше славата на алкохолик и наркоман;той никога не си бе позволявал да си влюби и да остане наранен,но точно тук се намеси тежката ръка на съдбата.След нейния удар остана повален на земята,опитвайки се да се изправи ,но това ставаше с течение на времето.Всичко се беше променило за него и за нея.Тя беше права за себе си,а той за него си.Единственото нещо,което го мъчеше бе как можеше да продължава да вярва на това долно момиче?Не виждаше ли истината или бе толкова сляпа,за да разбере любовта му?Въпроси ,които щяха да останат без отговори.Не мислеше да си губи времето в празни приказки с хора,които не държаха на него.
-Е,хубаво.Аз си тръгвам,тогава.-прошепна той с леко колеблив глас,който се загуби сред тишината на деня.