Мисълта, която ми се изплъзваше, сякаш започна да ми се смее. Подигравателно. Сбърчих вежди и се опитах да се изправя, но залитнах и замалко не паднах – в последния момент възстанових равновесието си и вече започвах да се нервя на факта, че бях пиян, щом не можех да подредя собствените си мисли в ред...

Какво искаше да каже Мел? Знаех, че имаше нещо повече от тези комплименти, нещо скрито под думите й. Така рязко се бе отделила от мен, че нахлулият между нас въздух ме изпълни с недоволство. Беше много приятно така, както я бях прегърнал преди минутка. Какво я бе накарало да се отдели от мен така? Аз ли я бях обидил? Бях ли казал нещо, с което да я засегна?... Какво ставаше с нея? Имам предвид – какво наистина ставаше с нея? Макар и пиян, можех да разбера, когато най-добрата ми приятелка се държи странно дори и в криза.

Влачейки крака, отидох до нея пред огледалото и я заставих да се обърне към мен, поставил длани на крехките й рамене. Щом видях сълзите на лицето й, сърцето ми отново се сви. Протегнах ръка и изтрих мокрите участъци по страните й, след това отново я сграбчих в обятията си.

- Ти нищо никога не прецакваш, Мел – казах й тихо. – Ти си най-близкия ми човек на този свят. Дори Стейс не ми е толкова близка. Каквото и точно да те мъчи сега, знай, че всичко ще бъде наред. Всичко ще се нареди, ще видиш.

Всичко винаги все някога се оправяше. Никое лошо не бе завинаги, нищо не бе вечно и всяко нещо все някога изчезваше. Добри моменти, лоши моменти, сълзи, смях... Всичко бе преходно – идва и отминава, разчиствайки пътя за съдбата ни.

- Обещавам ти, че ще всичко ще е наред.

Ако бях момиче или гей, или поне по-чувствителен, определено щях да се разплача. Особено в това състояние.

Колкото и глупаво да звучеше, досега никой не ми беше казвал, че ме обича. Никой никога не ми беше показвал, че е загрижен за мен по този начин, с тези две думички. Моментът направо ме съкруши, всичко в мен се срути с гръм и трясък. Беше интересно как две думи можеха да преобърнат целия ти свят отвътре навън; колко малко му е нужно на човек, за да се почувства жив, да се почувства някой, не просто да съществува, а да живее.

- Разбира се, че ще остана – отвърнах с малко закъснение, изтръгвайки съзнанието си от шока, в който беше изпаднало. Сигурно съм приличал на някой идиот, зяпнал в една точка и сякаш хипнотизиран от нея. – До сутринта, до другата сутрин, цяла седмица, ако пожелаеш.

Изискваше се голям кураж, за да кажеш на някой, че го обичаш. Да му кажеш, че... го обичаш повече, отколкото си мисли?... Чакай малко. Това какво трябваше да означава? Повдигнах вежди, стисвайки устни в тънка линия. Явно наистина държеше на мен, което ме накара вътрешно да потръпна.

- И аз те обичам, Мел – последвах я в стаята й и седнах на земята до леглото й. – Повече, отколкото бих обичал сестра си, ако имам такава. – направих кратка пауза. – Чела ли си „Брулени хълмове”?

„Брулени хълмове”. Най-невероятната книга, която бях чел. По принцип, дори и с моя начин на живот, все бях намирал време да чета книги. Просто минавах през някоя библиотека, взимах книгата, която ми хареса, и продължавах напред. Четях по пейките, когато не можех да заспя, или в изоставените сгради, или в евтините мотели, в които понякога имах щастието да отседна. И след като я прочетях от корица до корица, отивах в пощата и я пращах до библиотеката, от която съм я взел. Имаше само една книга, която не бях върнал.

„Брулени хълмове”.

Бях я взел от едно градче в Тениси и просто се бях влюбил в тази книга. Сърце не ми даваше да я върна. За жалост в цялата тази суматоха с установяването на едно място, я бях изгубил някъде и колкото и да я търсих повече, така и не я намерих. Изправих се на крака и извадих от вътрешния джоб на якето ми малката манерка с уиски.

- Защото се чудя дали я имаш – отвъртях капачката и отпих една голяма глътка от алкохола. Щом видях как на лицето на Мел изгря усмивка, вече се бях поуспокоил и можех да си позволя тази малка волност, която да притъпи болката, която заплашваше да ме обземе и да ме хвърли в екзистенциална криза. Не можех да си позволя лукса да бъда слаб. В крайна сметка, всичко вече бе минало, нали? Вече не бях скитник, имах си дом, имах си дори кола (поне напрактика) и работа... Е, последното не бе особено сигурно и легално, но пак беше нещо. Вече не бях номад и водех някакво жалко подобие на нормален живот, с жалко подобие на нормални човешки взаимоотношения. – Моята я изгубих някъде, като пристигнах в Ел Ей.

Само Мел и Стейси знаеха истинската ми история. Знаеха това, което наистина се бе случвало през живота ми, а не онази история за Лондон, според която там съм израснал в сиропиталище, после ме е осиновило едно семейство и съм завършил някаква си гимназия. На Мел й имах доверие и знаех, че не би казала това на някой, без да съм съгласен. В крайна сметка, ако хората знаеха истината за мен, то тогава бих бил адски прецакан.

Протегнах към Мел манерката с алкохол, предлагайки й. Тетрална усмивчица се плъзна по устните ми.

- Ще съм много щастлив, ако я имаш - казах леко провлачено. - Иска ми се да я прочета пак.

Широка усмивка се разстла по устните ми. Аз? Романтик?... Хм. Макар и да не ми се искаше, донякъде наистина бях романтик... Стига да го пожелаех и жената, заради която е цялата тази романтика, да си заслужаваше усилията. Тоест, стига да имах сериозни чувства, не просто някакво увлечение, автоматично ставах романтик. Беше изтъркано и старомодно, знам, но на мен не ми пукаше. Това бе моят стил, а и в крайна сметка не ставах всяка сутрин, за да впечатлявам другите.

Никога не съм се вслушвал в мненията на останалите. Никога. Независимо дали са били лоши или добри. Аз си бях едно твърдоглаво магаре, което слушаше само себе си и, ако го устройва, което не се случва почти никога, и другите.

Отворих бутилката за секунда и отпих от нея, подавайки я на Мел. Нея лесно я хващаше алкохола и се чудех доколко щеше да издържи, преди да започне да се хили неудържимо и да говори провлачено... като мен.

- Обичам тази книга, да... – казах. – И може би съм романтик. Страшно старомодно.

Засмях се и разгърнах корицата на книгата, отваряйки на произволна страница и взирайки се в буквите, но без да чета.

- Благодаря за подаръка, Мел. Щом е от теб, ще го пазя като очите си.

Усмихнах се и оставих книгата настрани, взирайки се в лицето на Мел. Започнах да мигам с усилие и чертите на всичко заобикалящо ме някак си се изкривиха и размазаха. Стиснах очи и разтърках чело, за да орося съзнанието си.

- Всъщност, и аз имам малък подарък за теб – допълних и усмивката ми се разшири. – Щях да забравя...

Започнах да си бъркам в джобовете и накрая извадих от някъде ключовете на колата си, подавайки ги на Мел.

- Подарявам ти античната си трошка, Додж Чарджър, модел от 1970. Ако някой път си ядосана и се чудиш какво да чупиш... – вдигнах рамене и се позасмях. – Идеално кошче за душевни отпадъци.